Читать «Опарени» онлайн - страница 125

— Не мислех, че ще стане чак такъв проблем. Не сме планирали да спукаме лодката. Това си беше чиста случайност.

— Но трябваше да я предвидите. — Ноъл взе лицето на Ариа в шепите си. — Когато Наоми ми каза, че сте отплавали към залеза и още не сте се върнали, сърцето ми направо спря. Не знам какво щях да правя без теб.

— Не изпадай в мелодраматизъм — промърмори Ариа, но в очите й се насълзиха. Споменът за онези ужасни мигове във водата беше все още твърде пресен в съзнанието й. Също така все още не можеше да възприеме мисълта, че Наоми не е А. — и че това може да е само и единствено Греъм. Той ги беше наблюдавал, беше се промъквал в сенките без всякакви усилия. Той беше убил Гейл и едва не бе убил и тях.

Колкото повече навлизаха в кораба, толкова по-силна ставаше миризмата на пушек. Ноъл сбърчи нос.

— Гадно.

Когато подминаха казиното, той погледна към поставената най-отпред маса, върху която все още стоеше табелата за търсенето на съкровища.

— Разговаря ли с Греъм след евакуацията? — попита той, мръщейки се — Изненадан съм, че той не пожела да те спасява.

Ариа преглътна тежко, припомняйки си ужасните моменти в котелното. Спенсър й беше казала, че са успели да спасят една от охранителните камери, но тя се двоумеше дали е доволна от това, което може да бъде разкрито на нея. От една страна, щеше да е хубаво Греъм да бъде идентифициран и заловен. От друга страна, тя беше втората фигура на записа. Ноъл сигурно щеше да се побърка, когато откриеше, че едва не е била взривена на парченца.

Ариа избърса очите си и огледа момчетата, които отиваха към каютите си. Стаята на Греъм се намираше на този етаж, но тя не го забеляза сред останалите. Всъщност изобщо не го беше видяла никъде. Беше огледала тълпата във фоайето на хотела, ресторантите, терена отвън, но той не се виждаше никъде. Но пък все пак той беше А., а онова, в което бе най-добър, бе да се скатава.

Но скоро това нямаше да има никакво значение. Щом си признаеха за Табита, Греъм нямаше да може да ги измъчва повече. Щяха да бъдат свободни.

— Земята вика Ариа?

Тя подскочи. Ноъл я гледаше.

— Добре ли си? — попита той.

Ариа се опита да се усмихне, но устата й отказваше да й се подчини. Действителността я поля като кофа ледена вода. Щяха да си признаят. Ноъл не заслужаваше ли да узнае пръв? Ариа не искаше той да научи всичко от новините в шест часа.

— Аз… — започна тя, но гласът й секна.

Ноъл я погледна разтревожено.

— Какво има? — попита нежно той.

— Н-направих нещо ужасно — прошепна Ариа.

— Какво? — Ноъл се приближи към нея. Не беше ясно дали не бе успял да разбере какво му е казала и или я подканя да продължи да говори.

Някаква врата се затръшна силно. Друг от корабите в пристанището наду сирената си. Истината пулсираше на върха на езика й, очаквайки да бъде освободена.

— Аз…

Внезапно от високоговорителите се разнесе гласът на Джереми.

— Остават четирийсет и пет минути! Моля, побързайте!

Ноъл се обърна към Ариа. Погледна я очаквателно. Ариа се извърна.

— Няма значение — каза тя. В никакъв случай нямаше да му го каже точно сега.