Читать «Съкрушени» онлайн - страница 41

— Това е наистина невероятно — прошепна той.

— Знам — отвърна Ариа, но се отдръпна от него. Беше твърде пияна — дори за целувки.

Поеха по неравните улици на Рейкявик. С едната си ръка Олаф шофираше, а другата беше поставил на коляното на Ариа. Когато пред очите им се появи каменната ограда на върха на хълма, Ариа направо ахна. По прозорците на масивната каменна сграда имаше стъклописи. На покрива се въртеше ветропоказател. Къщата имаше гаргойли, кулички с орнаменти и богато украсени арки — изобщо не приличаше на спортните, семпли домове в града.

Паркираха на известно разстояние от къщата и слязоха от колата. Макар да беше два часа сутринта, вратите и прозорците се виждаха ясно под светлината на среднощното слънце.

— Погледни — прошепна Олаф, сочейки към широко отворения прозорец на първия етаж. Сякаш онзи, който живееше вътре, просто плачеше да бъде ограбен.

Ариа гледаше как краката му изчезват през отвора. Секунда по-късно главата му се подаде над перваза.

— Идваш ли?

Ариа също се промъкна в къщата. Вътре миришеше на мухъл и по пода имаше тънък слой прах. Мебелите във всяка стая бяха покрити с чаршафи. В ъгъла шумно тиктакаше старинен часовник с махало. По стените висяха картини в позлатени рамки, но повечето бяха по-абстрактни от „Звездна нощ“, само кубове и линии, а на една, доколкото можеше да види Ариа, имаше само сини заврънкулки.

Олаф се изгуби надолу по коридора и Ариа го последва. Когато надникна в един малък, сумрачен кабинет, тя видя платно със средна големина с познатите спирали и звезди. Ариа ахна и отстъпи назад; виеше й се свят от изпития алкохол. Тя примигна, чудейки се дали не си въобразява всичко това. Момичето в действителност не вярваше, че ще открият картината.

— Олаф! — извика тя, прескочи диванчето в средата на стаята и докосна рамката с двете си ръце. Картината лесно се откачи от кукичката. Ариа я стисна здраво с двете си ръце. Тя миришеше на платно и прах. Момичето се взря в нея и едва успя да различи подписа Ван Гог в единия ъгъл.

Това бързо я накара да изтрезнее. Тя стискаше картината в изпънатите си ръце, сякаш платното току-що й беше изсъскало. Мамка му, изпищя гръмко някакъв глас в главата й. Тя държеше в ръцете си истински Ван Гог. Да не беше полудяла?

— Супер! — разнесе се гласът на Олаф откъм прага. Той й махна да се приближи до него, но краката й просто отказваха да я слушат. Тя тихичко проплака, хвърли му картината и се отдалечи, залитайки.

— Ариа? — извика Олаф след нея. — Къде отиваш? — И тогава се включиха алармите.

Разнесе се звънецът, отбелязващ края на часа, и Ариа подскочи. Ноъл я гледаше заинтригувано, но всички останали в класа се бяха върнали към заниманията си. Господин Тремънт отвори вратата и учениците се изсипаха навън. Ариа ги последва, все още замаяна. Щом излезе на тревата, всички веднага я заобиколиха.