Читать «Съкрушени» онлайн - страница 27

Ариа задълба с крак земята.

— Има обществен транспорт до Хоупуел.

— И ако някои от нас отидат с колите си, трябва да тръгнат по различни маршрути — каза Емили. — А. няма да знае коя от нас да последва. А ако усетим, че някой ни следи, можем да ускорим или да отбием, да направим бърз завой и може би да го хванем в крачка. Така ще можем да го видим кой е.

— Страхотно — рече Спенсър и погледна сериозно останалите. — Какво ще кажете за утре вечер?

Всички кимнаха утвърдително. Тогава Спенсър зърна черния седан, който се приближаваше по дългата алея. Стомахът й се сви. Време е за шоу.

Колата спря пред къщата. Една висока, слаба жена с дълга, вълниста коса и резки черти на лицето тръгна към входната врата. Когато забеляза Спенсър и останалите момичета в задния двор, тя се спря и махна с ръка.

— Госпожице Хейстингс? — Тя погледна с любопитство към духалката за листа. — Имате работа по двора?

Спенсър изключи духалката и я пусна на земята. После тръгна към къщата по мократа трева.

— Нещо такова.

Жената протегна ръка.

— Аз съм Джасмин Фуджи. — После огледа останалите с големите си, сиви очи. — Нека позная. Хана, Ариа и Емили — каза тя, сочейки поред момичетата. Но пък това не беше кой знае колко трудно — предишната година, след предполагаемата смърт на Истинската Али, четирите се бяха появили на корицата на списание „Пийпъл“. Дори беше излъчен телевизионен филм „Малка сладка убийца“, в който се описваше как Истинската Али бе измъчвала и едва не беше убила момичетата.

Когато никой не й отговори, жената се прокашля.

— Какво ще кажете да влезем вътре и да поговорим?

Спенсър ги въведе през кухнята, опитвайки се нервно да преговори всичко. После четирите се наредиха една до друга на дивана в дневната. Ариа започна да си играе с пискюла на една от възглавниците. Емили кръстосваше и изпъваше краката си. Косите на всички приличаха на птиче гнездо в ремонт, разрошени от духалката за листа.

Фуджи седна срещу тях върху раирания фотьойл, извади една жълта тетрадка и я отвори на празна страница. Ноктите й бяха безупречно поддържани и лакирани в розово.

— Така. Добре. Първо, благодаря ви, че се съгласихте да се видим. Това е просто формалност, но ви благодаря за сътрудничеството.

— Няма проблем — отвърна Спенсър с най-зрелия си, професионален глас. Искаше й се да се сети къде да дене ръцете си.

— Имената ви се появиха в списъка с гости на курорта „Скалите“ в Ямайка по същото време, когато е била убита Табита Кларк — каза Фуджи, поглеждайки към друг лист хартия. — От двайсет и трети до трийсети март. Можете ли да го потвърдите?

— Да. — Гласът на Спенсър прегракна и тя започна отначало. — Да. Бяхме там. Отидохме на почивка по време на пролетната ваканция заедно с много други наши съученици.

Фуджи й се усмихна напрегнато.

— Сигурно е било хубаво.

Спенсър потрепна. Като че ли долови горчивина в гласа й. Сякаш си мислеше, „Сигурно е било хубаво за вас, разглезени богати момичета. Смятате, че всичко ще ви се размине?“ Но след това Фуджи посочи картината с акварели на пасторална ферма, която висеше на стената на верандата.