Читать «Ранима близост» онлайн - страница 217
Софи Хана
— Опитах се — отговарям на въпроса му аз, — но Чарли май не иска да разговаря с никого в момента. Освен с Оливия.
— Добре — казва той, а тихият му глас казва точно обратното.
34
Чарли седна на маса до прозореца в заведението на Марио — малко и шумно италианско кафене, недалеч от пазара в Спилинг, — за да може да наблюдава улицата. Щеше да види Прауст, преди да влезе, което щеше да й даде време да придаде подходящо изражение на лицето си. А кое ли щеше да е подходящо? Не беше наясно.
Не излизаше за първи път от дома, откакто се бе върнала от Шотландия — Оливия бе настояла да излизат на разходка около къщата и до близкия магазин на всеки няколко дни, като твърдеше, че било добре за нея. Но днес за първи път излизаше сама, показваше се на истински обществено място, за да се срещне с някого. Па макар и този някой да беше само Снежния човек.
Слънчевият часовник на Наоми стоеше подпрян на стената на кафенето и привличаше смаяните (някои бяха дори възхитени) погледи на сервитьорки и клиенти. Чарли съжали, че не го бе опаковала, но вече беше късно. Поне всички гледаха в часовника, а не в нея. Изпитваше ужас от мисълта, че един ден някой на улицата ще я посочи с пръсти и ще викне: „Хей, това е оная следователка, дето е спала с изнасилвача.“ Чарли бе решила да си пусне косата, за да не я разпознават. Като порасне по-дълга, може и да я изруси.
Прауст изникна пред нея — бе забравила да гледа за него. Повечето време, помисли си тя, реалният свят все едно не съществува. До слуха й едва-едва достигаше музиката от популярни оперни арии, които проглушаваха ушите на всеки друг в кафенето, почти не чуваше и силното фалшиво пеене на наперения собственик, застанал зад бара. Светът на Чарли се бе свил до няколкото мъчителни мисли, които се въртяха безспир в главата й: защо трябваше да срещна Греъм Анджили? Защо бях толкова глупава да го харесам? Защо трябваше да разтръбяват моето име по всички вестници и телевизионни новини, а неговото остана неизвестно? Защо животът е толкова несправедлив?
— Добро утро, Чарли — поздрави инспекторът неловко. Носеше голяма книга с меки корици — книгата за слънчевите часовници, която Саймън му бе купил. Досега никога не се бе обръщал към Чрли с малкото й име. — Какво е това?
— Слънчев часовник, сър.
— Няма нужда да се обръщаш към мен със „сър“ — каза Прауст. — В кафене сме — добави той, сякаш това обясняваше странното му изказване.
— Дават ви го безплатно. Дори началник Бароу не може да възрази.
Прауст направи кисела физиономия.
— Безплатно ли? Наоми Дженкинс ли го направи?
— Да.
— Не ми харесва мотото. Docet umbra: сянката говори. Много е банално.
— Това ли означава? — Разбира се. Как не се беше сетила, че думите са важни.
— Кога се връщаш? — попита Прауст.
— Не знам дали изобщо ще се връщам.
— Виж, трябва да забравиш случилото се. Колкото по-бързо му обърнеш гръб, толкова по-бързо ще го забравят и хората.
— Така ли? Ако някой от моите колеги бе спал с известен сериен изнасилвач, аз едва ли щях да забравя.
