Читать «Ранима близост» онлайн - страница 215

Тя махна едва-едва с ръка и се обърна да си върви. Чарли и Оливия гледаха след нея, докато влезе в колата и потегли.

33

Четвъртък, 4 май

Ще мине. На мен ще ми мине. Някой ден ще мога да стоя тук и да дишам с лекота. Някой ден ще се почувствам достатъчно смела да дойда без Ивон. Ще кажа думите „стая единайсет“ в друг контекст — може би в друг хотел, някой луксозен хотел на красив остров — и няма да мисля за тази квадратна стая с надраскани стъкла на прозорците и очукано дюшеме. Или събраните едно до друго еднакви легла с техните ужасни оранжеви твърди матраци, или за тази сграда, която прилича на порутено студентско общежитие или евтин конферентен център.

Ивон сяда на канапето и започва да скубе малките топченца, образували се по плата на възглавниците, а аз съм се втренчила в паркинга, който „Травълтел“ дели с бензиностанцията „Рондсли Ийст“.

— Не ми се сърди — казвам аз.

— Не ти се сърдя.

— Смяташ, че не е добре за мен да идвам тук, знам. Но грешиш. Искам да престана да придавам значение на това място. Ако не идвам тук, то ще ме преследва, ще ме измъчва.

— С течение на времето ще престане да те преследва. — Ивон послушно подава следващата реплика в този вече добре познат спор. — Редовните ни посещения тук всеки четвъртък поддържат живи спомените ти.

— Трябва да идвам, Ивон. Докато ми омръзне, докато идването тук се превърне в досадно задължение. Същото е като паднеш от кон и се изплашиш — разправят, че веднага трябва отново да се качиш на седлото.

Тя се хваща с две ръце за главата.

— Толкова е различно, че не знам откъде да започна, за да ти обясня.

— Хайде да пием чай. — Взимам чайника с олющения етикет и отивам в банята да го напълня с вода. На безопасно разстояние от Ивон подхвърлям: — Аз може да остана тук тази нощ. Ти не си длъжна.

— В никакъв случай — появява се тя на вратата на банята. — Няма да ти разреша да направиш това. И не вярвам, че идваш тук заради онова, което разправяш.

— Как така?

— Знаеш що за човек е Робърт, какво е правил, но продължаваш да въздишаш по него, нали? Затова искаш да си тук. Къде беше днес следобед? Като ти звънях? Беше излязла и не вдигаше телефона си.

Поглеждам настрани, през прозореца. На паркинга спира син камион, с черни букви, нарисувани на каросерията.

— Казах ти — режех с трион в работилницата и не съм чула телефона.

— Не ти вярвам. Според мен си била в болницата и си седяла до леглото на Робърт. И не ти се случва за първи път. Напоследък имаше и други случаи, когато не успявах да се свържа с теб…

— Интензивното отделение е недостъпно за посещения — информирам я аз. — Човек не може да си влиза и излиза, когато си поиска. Ивон, аз мразя Робърт. Мразя го така, както може да се мрази само човек, когото някога си обичал.

— И аз така мразех Бен някога, а виж ни сега — гласът й е пълен с презрение и към двете ни.

— Ти реши да му дадеш още един шанс.

— Както и ти ще решиш да живееш с Робърт, ако и когато се събуди. Въпреки всичко. Ще му простиш, двамата ще се ожените и ти ще ходиш всяка седмица на посещение в затвора…