Читать «Лицето» онлайн - страница 58

Дийн Кунц

Нападателите му, които бяха дошли за пари, отмъщение или и двете, не бяха от хората, измамени наскоро от Дъни. Те бяха прекарали в затвора шест години и след освобождаването си бяха дошли да разчистят старите си сметки.

Дъни може да се беше надявал да се изолира от престъпния си живот, но старите грехове го бяха достигнали в онази нощ.

Върху пода на банята лежаха две смачкани мокри черни хавлии. Две сухи хавлии все още висяха на закачалките.

Душ-кабината беше в десния ъгъл срещу вратата на банята. Дори ако замъглената от парата стъклена врата беше прозрачна, от това разстояние Итън не би могъл да види нищо вътре.

Приближавайки се, той си представяше как би изглеждал Дъни Уислър, когото очакваше да види. Мъртвешки бледа посивяла кожа, неподдаваща се на зачервяване от горещата вода. Сиви, кървясали очи.

Все още стиснал оръжието в дясната си ръка, той хвана дръжката на вратата с лявата и след кратко колебание я отвори.

Под душа нямаше никой. Водата плющеше по мраморния под и изтичаше през канала.

Итън се наведе, протегна ръка и спря водата.

Внезапно настъпилата тишина след шума на водата обяви присъствието му също толкова ясно, както ако беше изсвирил с фанфар.

Той се обърна нервно към входа на банята, очаквайки някакъв отговор, макар да не бе сигурен какъв би могъл да бъде.

Дори след спирането на водата от кабинката продължи да излиза пара, макар и на по-тънки струйки, и през стъклената врата се увиваше около Итън.

Въпреки влагата във въздуха устата му пресъхна. Залепнал за небцето му, езикът му се откачи с мъка, сякаш беше лента велкро.

Когато се отправи към вратата на банята, вниманието му отново бе привлечено от движението на мъглявото му и разкривено отражение в изпотеното огледало над умивалниците.

После видя невъобразимата форма, която го накара да се закове на място.

В огледалото под филма от кондензирана пара се мъдреше бледа фигура, също толкова замъглена като забуления образ на Итън, но все пак достатъчно ясна и наподобяваща очертанията на мъж или жена.

Итън беше сам. Един бърз оглед на банята не доведе до откриването на някакъв предмет или особеност в архитектурата, който изпотеното огледало би могло да изкриви така, че да заприлича на призрачна човешка фигура.

Той затвори очи. После ги отвори. Фигурата си стоеше.

Вече не чуваше нищо друго, освен ударите на сърцето си, само на сърцето, което биеше по-бързо и по-силно от обикновено и като с парен чук блъскаше ли, блъскаше и изпомпваше кръв към мозъка му, за да го промие и проясни.

Разбира се, че въображението му беше придало значение на някакво безсмислено отражение в огледалото по същия начин както би му помогнало да съзре мъже, дракони и всякакви нереални същества сред облаците в лятното небе. Въображението. Разбира се.

Ала ето, че този човек, този дракон, каквото щеш го наречи, взе, че се помръдна в огледалото. Не много рязко, съвсем леко, но достатъчно, за да накара сърцето на Итън да замре между ударите.

А може би и движението беше илюзорно.

Той се приближи колебливо до огледалото. Не застана директно пред призрака, защото независимо от силния приток на кръв, който би трябвало да просветли разсъдъка му, Итън бе завладян от суеверното убеждение, че ще му се случи нещо ужасно, ако отражението му се слее с призрачната фигура.