Читать «Лицето» онлайн - страница 55

Бащата на Фрик, който вярваше в какви ли не свръхестествени явления, бе заделил последната телефонна линия за обаждания от оня свят. Това бе цяла история за разказване.

Сега за първи път от осем дни, откакто Татко призрак се бе обадил за последен път, Фрик чу своя телефонен сигнал да звъни от телефоните в стаята с влакчетата.

Всеки живеещ в имението си имаше различен сигнал за линиите, които му бяха на разположение. Всяка от линиите на Татко призрак звънеше с едно просто брррррр. Сигналът на госпожа Макбий представляваше поредица от удари на мелодични камбанки. Линиите на господин Труман свиреха първите девет тона от шапката на едно много старо телевизионно предаване, Полицейска мрежа, което беше глупаво, и господин Труман също мислеше така, но го търпеше.

Тази сложна телефонна система можеше да произведе до дванайсет различни сигнала. Осем от тях бяха стандартни. Четири, сред тях Полицейска мрежа, можеха да се направят по поръчка на клиента.

Фрик бе получил най-тъпия от стандартните сигнали, описан от производителя като „бодър, приятен за децата сигнал, подходящ за бебешка или за детска стая“. Защо на новородените или едва проходилите малки деца им трябваха лични телефони беше необяснимо за Фрик.

Дали щяха да се обадят в бебешкия магазин да си поръчат гумени пръстени за чесане на венците с вкус на раци? Или може би щяха да позвънят на майките си и да кажат: „Ох, нааках се в пелените и не ми е приятно“.

Тъпа работа.

Тинга-линга-лиии — провикваха се телефоните в стаята с влакчетата.

Фрик мразеше този звук. Беше го намразил, когато беше на шест години, и сега го мразеше още повече.

Тинга-линга-лиии.

Това би могъл да бъде противният звук, издаван от рунтаво, тумбесто розово полумече, полукуче, тъпоумен герой от предаване за деца в предучилищна възраст, които смятаха, че идиотски програми като Телетъбиз са върхът на хумора и интелигентността.

Чувстващ се унизен, макар че беше сам, Фрик натисна ключовете на два трансформатора, за да изключи захранването на влакчетата, и вдигна телефона след четвъртото иззвъняване.

— Хамбарът за бургери във фермата за хлебарки на Боб — избъбри той. — Специалитетът на деня ни днес е препечен сандвич със салмонела и руска салата за един долар.

— Здравей, Елфрик — каза мъжки глас.

Фрик бе очаквал това да бъде баща му. Ако вместо това бе чул гласа на Псевдомама, той щеше да получи сърдечен удар и да падне мъртъв върху пулта за управление на влакчетата.

Целият персонал на имението, с изключение може би на майстор-готвача Сатър, щяха да жалят за него. Щеше да им бъде безкрайно, ужасно мъчно. Безкрайно, безкрайно, ужасно, ужасно. За около четирийсет минути. После щяха да се хвърлят в трескава, трескава, трескава дейност, подготвяйки събирането след погребението, на което щяха да бъдат поканени навярно хиляда знаменити и полузнаменити пияници, наркомани и гъзолизци, жадни да впият устни в златния задник на Татко призрак.

— Кой се обажда? — попита Фрик.

— Добре ли се забавляваш с влакчетата, Фрик?

Фрик не беше чувал този глас преди. Не беше човек от персонала. Явно беше непознат.