Читать «Лицето» онлайн - страница 291

Едва поемайки си дъх, от гърлото на Далтън излязоха крехките думи.

— Лапута каза, че… ще ме убие… тази вечер.

— При това положение става по-ясно защо е постъпил така.

Хазарт грабна една туба с дезинфектант с боров аромат от нощното шкафче. Тя бе поне наполовина пълна и тежеше достатъчно.

— После ще трябва да разкажеш — продължи той, — че си потърсил дълбоко в себе си последните си запаси от сила и си успял някак си да проявиш волята, енергията и гнева, необходими, за да вземеш тази туба от шкафчето и да я хвърлиш към прозореца.

— Мога да го направя — обеща той с разтреперан глас, макар че ако се съдеше по вида му, той не можеше да направи нищо друго, освен да мига с очи.

— Опаковката е счупила прозореца и се е търкулнала по навеса над входа, когато аз съм се приближавал по алеята към къщата. Чул съм твоите тихи викове за помощ и съм влязъл със сила в къщата.

Историята беше много съмнителна. Първите полицаи, които пристигнеха на мястото, щяха да разберат, че не е правдоподобна, но предвид мъченията на Далтън щяха да преглътнат тези несъответствия.

Когато Лапута стигнеше до съдебната зала, Далтън щеше до голяма степен да се е оправил и съдебните заседатели нямаше да знаят колко изнемощял е бил в момента на спасението си. Времето щеше да помогне на съшитата му с бели конци история да стане по-приемлива.

Далтън премести очи от отворената врата към Хазарт и го подкани тревожно да побърза, сякаш се страхуваше, че Лапута ще се върне всеки момент.

Хазарт хвърли тубата с дезинфектант към прозореца. Стъклото издрънча силно при счупването.

Глава 90

След като отново поля палмата в саксия с мощната струя манхаймовска урина, която вероятно би могъл да бутилира и да продава на най-побърканите почитатели на баща си, Фрик се зае да си търси книга на полиците в библиотеката, изпълнявайки поръката на господин Труман да не се бави излишно.

В случай че не се забавляват седнали на пода и не си разказват истории за призраци, той си направи труда да намери книга, която би чел с удоволствие. Даваше си сметка, че ще прекара буден по-голямата чат от тази дълга нощ и то не защото се вълнуваше за наближаването на Коледа. Ако нямаше книга, с която да убива времето, той щеше да полудее като двуглавата котка на Барбара Стрейзънд.

Тъкмо беше намерил един роман, който изглеждаше обещаващ, когато чу шум над главата си: трептяща, жизнерадостна музика, като от стотици малки звънчета, раздвижени едновременно от вятъра.

Когато вдигна очи към купола с цветната мозайка, той видя стотици парчета стъкло да се откъсват и да политат към него.

Не, не беше стъкло. Мозайката си стоеше на тавана. Цветове и сенки като начупени стъкълца преминаваха през стъклото, без да го чупят, падаха през него от бездната на нощта или от някакво неизмеримо по-странно място.

Парченцата падаха бавно, очевидно не под действието на земното притегляне, и по време на полета променяха цвета си. Докато променяха цвета си, те се скупчваха и се сливаха в едно. Докато се сливаха, те растяха и придобиваха форма.