Читать «Ужас» онлайн - страница 515

Двамата се изкачиха по главния трап към жилищната палуба.

Тук беше доста по-светло. Крозиър осъзна, че дневната светлина най-после проникваше през престъновите илюминатори, прорязани в горната палуба. Кръглите стъкла бяха замъглени от леда, но за пръв път не бяха покрити със сняг или брезент.

Палубата изглеждаше празна. Всичките хамаци на моряците бяха прилежно сгънати и прибрани, масите висяха между гредите на тавана, морските им сандъци бяха подредени покрай стените. Огромната фрейзърова печка в центъра на носовата част на палубата беше тъмна и студена.

Крозиър се опита да си спомни дали господин Дигъл беше още жив, когато той, капитанът, беше примамен на леда и прострелян. За пръв път от дълго време той произнесе мислено това име — господин Дигъл.

„За пръв път от доста време мисля на своя език.“

Крозиър неволно се усмихна. „На своя език.“ Ако наистина съществуваше богиня като Седна, която управлява света, то истинското й име би трябвало да е Шибана ирония.

Безмълвната го побутна към кърмата.

Каютите на офицерите и столовата, в която надникнаха, бяха пусти.

Крозиър си чудеше кой е успял да се добере до „Ужас“ и да отплава с него на юг.

Девьо и хората му от лагера „Спасение“?

Той почти не се съмняваше, че господин Девьо и останалите са продължили на юг с лодките към реката Грейт Фиш.

Хики и неговите хора?

Заради доктор Гудсър той се надяваше, че е така, макар да не вярваше в тази възможност. Освен лейтенант Ходжсън, а Крозиър подозираше, че той не е живял дълго в тази група главорези, сред тях едва ли имаше човек, който да е способен да управлява „Ужас“, камо ли да открие път сред ледовете.

Оставаха само тримата мъже, които бяха напуснали лагера „Спасение“ с намерението да извършат преход по сушата — Рубен Мейл, Робърт Синклер и Семюъл Хъни. Можеха ли старшината на бака, марсовият старшина и ковачът да прекарат КНВ „Ужас“ на почти двеста мили в южна посока през лабиринта от канали сред ледовете?

Крозиър почувства замайване и леко гадене, когато в главата му изплуваха имената и лицата на мъжете. Той почти чуваше гласовете им. Той чуваше гласовете им.

Путурак беше прав: това място наистина беше обитавано от пийфиксак — призраците, които оставаха на земята, за да преследват живите.

* * *

На койката на Франсис Роудън Мойра Крозиър лежеше труп.

Доколкото можеха да са сигурни, без да палят фенери и да слизат в трюма или на третата палуба, това беше единственото мъртво тяло на борда.

„Защо е решил да умре в моята койка?“ — недоумяваше Крозиър.

Мъртвецът беше висок почти колкото Крозиър. По дрехите му — той беше умрял под одеялата, облечен в куртка и вълнени шапка и панталони, което беше странно, защото по всичко личеше, че са плавали през лятото — нямаше как да се установи самоличността му. Крозиър нямаше никакво желание да рови из джобовете му.

Дланите, голите китки и шията на мъжа бяха станали кафяви, мумифицирани и сбръчкани, но лицето му накара Крозиър да съжалява, че престъновите илюминатори пропускат толкова много светлина.

Очите на мъжа приличаха на кафяви стъклени топчета. Косата и брадата му бяха толкова дълги и разрошени, че беше напълно вероятно да са продължили да растат много месеци след смъртта му. Устните му се бяха сбръчкали дотолкова, че почти не се забелязваха и заради свиването на лицевите мускули се бяха отдръпнали, оголвайки зъбите и венците.