Читать «Ужас» онлайн
Дан Симънс
Дан Симънс
Ужас
Тази книга се посвещава с любов и много благодарности за незабравимите арктически спомени на Кенет Тоби, Маргарет Шеридън, Робърт Корнтуейт, Дъглас Спенсър, Дюй Мартин, Уилям Селф, Джордж Фенъман, Дмитрий Тьомкин, Чарлс Ледърър, Крисчън Найби, Хауърд Хокс и Джеймс Арнес
Това именно неуловимо чувство засилва до краен предел ужаса, вдъхван от белия цвят, когато е свързан не с приятни асоциации, а с нещо страшно. Доказателство: бялата мечка в полярните области и белите акули в тропиците; какво друго, ако не гладката им или люспеста белота, ги превръща в неземни страшилища? Тази призрачна белота именно придава отблъскващата, може би по-скоро отвратителна, отколкото ужасна, кротост на безгласно втренчения им поглед. Така че бялата като саван мечка или акула може да разколебае смелостта много по-лесно, отколкото един тигър с кръвожадни зъби и плащ на кралски вестогонец.
Херман Мелвил,
„Моби Дик“ (1851)
1.
Крозиър
70°05′ северна ширина, 98°23′ западна дължина
Октомври 1847 г.
Капитан Крозиър се качва на палубата и заварва кораба си нападнат от небесни привидения. Над него — над „Ужас“ — се стрелкат трепкащи дипли от светлина, които в следващия момент се отдръпват като цветните ръце на агресивни, но неуверени в себе си призраци. Ектоплазмените кокалести пръсти посягат към кораба, разперват се, понечват да го сграбчат и се отдръпват.
Температурата е минус петдесет градуса по Фаренхайт и бързо спада. Заради мъглата, образувала се по-рано, през единствения час на блед сумрак, до който се е свил сега денят им, скъсените мачти — трите стенги, брамстенгите, горният такелаж и най-горните части от рангоута са свалени и прибрани, за да намалят опасността от падане на ледени парчета върху палубата и от килване на кораба заради тежестта на отложения върху тях лед — сега стърчат като вледенени, грубо окастрени, прекършени дървета, отразяващи полярното сияние, което танцува по небето, от единия мътен хоризонт до другия.
Докато Крозиър гледа, назъбените ледени полета около кораба посиняват, после се обагрят във виолетово, а накрая стават зелени като хълмовете от детските му години в северна Ирландия. Намиращата се почти на миля отпред и вдясно на борда гигантска планина от лед, която закрива гледката към другия кораб на експедицията, „Еребус“, сякаш за кратък момент излъчва цветно сияние и пламва със своя собствена студена светлина.
Крозиър вдига яката си и накланя глава назад, за да провери, по силата на четирийсетгодишния си навик, състоянието на мачтите и такелажа, и забелязва, че звездите над него пламтят със студена и постоянна светлина, но тези близо до хоризонта не само че потрепват, а и правят бързи движения нагоре-надолу и наляво-надясно. Крозиър беше виждал подобно нещо и преди — както в предишните си минавания през тези води, така и при пътуването си до далечния юг с Рос — и един от учените от експедицията до южния полярен кръг, човек, който беше прекарал първата зима в ледовете, полирайки и шлифовайки лещите на телескопа си, му бе казал, че пертурбациите на звездите вероятно се дължат на бързата промяна на посоката на пречупване на светлинните лъчи в студения въздух, надвиснал тежко, но неустойчиво над ледовете, покриващи моретата и невидимите замръзнали земи. С други думи, над новите континенти, невиждани по-рано от човешки очи. „Или поне — мисли си Крозиър — тук, в Арктика — от очите на белите хора.“
