Читать «Жената жерав» онлайн - страница 127

Пожарът започна така (3).

Докато Джордж и Кумико спяха горе, в тъмната гостна плочките се гледаха една друга от книжните лавици. Те разказваха история за една господарка и един вулкан, които били едновременно нещо повече и нещо по-малко от онова, което казвали имената им. Историята им беше разказана с перца и хартия, но в момента перцата трепкаха и се извиваха, сякаш подхванати от лек ветрец.

Едно перце се откачи от една от плочките, литна във въздуха, заподскача и се замята в трескава спирала…

Там към него се присъедини второ, част от перо от друга плочка, и закръжи около първото…

И после трето и четвърто, после гъмжило, после вълна от пера се посипа от лавиците, понесе се и се заизвива във въртоп, ту сгъстявайки се плътно, ту пръскайки се, перцата се сблъскваха и вкопчваха едно в друго, подобно на пръсти, дърпани от невидими конци. Полека всички пера започнаха да се събират в средата на стаята, където претърпяха някаква промяна, искри запроблясваха в хаоса им, сякаш вътре в облака от пера бушуваха множество малки, заредени с електричество гръмотевични бури…

Тръпка пробяга през облака, всяко перо се стрелна към някакъв известен само нему център…

А там, в един кратък миг перата образуваха величествена бяла птица с широко разперени крила, с шия, протегната нагоре, с глава, извита назад може би в екстаз, може би в ужас, може би в ярост или в скръб…

И после птицата се пръсна с блясък, безброй перца и искри литнаха на всички страни в стаята като след взрив…

Искрите паднаха върху дамаска, върху книги и дърво, върху завесите, паднаха на стотици различни места и на тези места лумнаха пламъчета…

Пожарът започна така (4).

Вулканът отвори зелените си очи и огледа просторната гостна, сама по себе си цяла вселена.

Хоризонтът на тази вселена разказваше една история.

Вулканът слезе от последната плочка, за да прочете историята, в очите му се изписа отначало удивление, а после тъга, докато четеше изобразения по хоризонта разказ. Отначало заплака с огнени сълзи, заплака, защото видя отново господарката, спомни си как се бяха развили нещата между тях.

Но докато продължаваше да чете, започна да се гневи.

— Не беше така — каза той. — Разказаното тук не е всичко.

От гнева си вулканът започна да расте, обикновено това причинява гневът на вулканите. Долините и глетчерите в подножието му затрепериха и се напукаха, разместиха се, докато вулканът ставаше все по-голям и по-голям, все по-висок и по-висок, а гневът подклаждаше пещта, която пламтеше вътре в него.

— Представила си ме неправилно! — изкрещя той. — Отрекла си се от истината!

Вулканът порасна толкова, че изпълни света на гостната, народи побягнаха от него, градове рухнаха под земетресенията, гори и планини пропаднаха в пукнатините, достатъчно дълбоки да погълнат цял океан.

— Няма да търпя това! — провикна се вулканът и вдигна стиснатите си в ярост юмруци. — Няма да търпя това!