Читать «Жената жерав» онлайн - страница 124

26 от 32.

— Можеш да бягаш, господарке! — провиква се вулканът след нея. — Винаги ще съм по петите ти!

Но после лицето му се сгърчва в гримаса.

Тя не бяга. Полетът й изписва дъга високо нагоре в небесата, високо-високо, отнася я отвъд този свят, отвъд времето.

Но сега тя извива назад и полита обратно надолу.

Право към вулкана.

Със страшна бързина.

27 от 32.

Тя се носи към вулкана като комета, като ракета, като куршум, изстрелян преди всички начала. Вулканът изправя рамене и се приготвя за битка. Тя лети срещу него, все по-бързо, нажежена до бяло от скоростта.

И тя самата е куршум, отделя се от себе си, гледа се отстрани как лети към вулкана, лети към неговото все така оголено сърце. Насред полета тя забавя скоростта си, проследявайки с очи как част от нея, част-куршум, продължава да се носи напред, пори въздуха, все по-бързо и по-бързо.

Докато удря в целта.

Засяда в сърцето на вулкана и го събаря. Той пада с трясък и мощ, мощ, която създава планети, която разрушава звезди, която раздира небесата и ги белязва завинаги.

Той пада.

28 от 32.

Но не умира.

Вместо това започва да се смее.

— Какво стори, господарке, с подобна сила ли смяташ да ме убиеш? — после сяда, чувствайки ударите на все така биещото си сърце.

Чувствайки и куршума, заседнал в него.

— Прострелях те — казва тя.

— Този куршум е ялов, господарке — отвръща вулканът.

— Този куршум има име. Име, което един ден ще се превърне в твоята смърт. Името му е Позволение.

Вулканът се свъсва, все по-гневен.

— Господарката ми говори със загадки.

— Докато този куршум е в сърцето ти — каза тя, — в сърцето ти ще е и част от мен. А докато част от мен е в сърцето ти… — тя долита съвсем до лицето му, за да проумее той думите й напълно, — … ти е позволено да ме нараниш.

29 от 32.

Настъпва мълчание, светът под нозете им си поема рязко дъх от страх и удивление.

— Какво каза, господарке? — пита вулканът с тих натежал глас.

— Опитай.

— Какво да опитам?

— Да ме нараниш.

Той става неспокоен, обърква се. Но тя го предизвиква и лети дразнещо близо до лицето му.

— Господарке! — казва той ядосано и вяло запраща завеса от лава към нея.

Тя изпищява от болка. Обръща се към него, ръката й е изгорена, кожата й се гърчи и бели над грозната рана.

— Господарке моя! — възкликва той ужасен.

Но тя отлита далеч, където той не може да я достигне.

30 от 32.

— Къде е омразата ти сега, съпруже? — пита тя. — Къде са мъченията, които ми обеща? Вече можеш да ме нараняваш — вирва брадичка. — Какво ще направиш сега?

После му обръща гръб и отлита, не много бързо, не от страх, просто се отдалечава. Отдалечава се от него.

Той затреперва, когато осъзнава напълно какво му е причинила тя. Сторила е ужасно, ужасно дело, много по-лошо от всяка прошка.

Той се разгневява. Разгневява се страшно.

Тя изчезва в далечината, светла точица на фона на черната нощ.

— Ще те преследвам, господарке — казва вулканът. — Никога няма да спра да те преследвам. Ще те преследвам до края на времената и…