Читать «Нож от блянове» онлайн - страница 11

Галад се изсмя и собственият му смях го изненада. Едва до вчера беше сигурен, че никога повече няма да може да се засмее.

— Лоша шега, Тром!

— Така е написано в закона. А и Валда сам го заяви! Освен това ти намери кураж да кажеш това, което мислят мнозина, макар да си държат езиците зад зъбите, самият аз съм от тях. Твоят план за Чедата е по-добър от всичко, което съм чувал, откакто умря Педрон Ниал.

— Все пак е лоша шега. — Каквото и да гласеше законът, тази му част бе пренебрегвана още от края на Стогодишната война.

— Ще видим какво имат да кажат Чедата по въпроса — отвърна Тром и се ухили широко. — Когато ги приканиш да ни последват към Тармон Гай-дон и да се бият рамо до рамо с вещиците.

Мъжете отново започнаха да се тупат по раменете, този път по-силно, отколкото след победата му. Отначало бяха само неколцина, после се включиха и други, накрая всички, в това число и Тром, изразиха одобрението си. Всички освен Кашгар. С дълбок поклон салдеецът поднесе с две ръце на Галад прибрания в ножницата меч със знака на Чаплата.

— Това вече е ваше, милорд капитан-командире.

Галад въздъхна. Надяваше се тази глупост да заглъхне, преди да стигнат лагера. Връщането там бе достатъчно глупаво и без подобни претенции. Най-вероятно щяха да го оковат във вериги, ако преди това не го пребиеха до смърт.

Но трябваше да тръгне. Това бе правилният избор.

Светлината бе започнала да се усилва в тази хладна пролетна утрин, макар слънцето още да не се беше показало и на резка над хоризонта, и Родел Итуралд вдигна обкования със злато далекоглед, за да огледа селото под хълма, на който бе спрял дорестия си кон. Мразеше да чака да стане достатъчно светло, за да вижда. Предпазливо, за да не блесне лещата, той постави върху палеца си края на дългата тръба и я заслони със свитата си в шепа ръка. В този час стражите щяха да са най-малко бдителни, успокоени, че тъмнината, в която може да се промъкне враг, скоро ще се отдръпне, ала откак се бе прехвърлил от равнината Алмот, той беше чул истории за айилски набези в Тарабон. Ако самият той беше страж и се озърташе за дебнещи наоколо айилци, щяха да му израстат още очи. Тази странна страна не беше заки-пяла като разритан мравуняк срещу проклетите диваци. Странна, и може би зловеща. Тук можеше да се видят много въоръжени мъже, сеанчанци и подчинени на тях тарабонци, сеанчански орди строяха ферми и даже цели села, но достигането му дотук се бе оказало прекалено лесно. Днес обаче лесното свършваше.

Зад него сред дърветата нетърпеливо тъпчеха коне. Стотината доманци, които го придружаваха, бяха кротки и тихи, чуваше се единствено поскръцването на кожа, щом някой помръднеше в седлото, но той усещаше напрежението им. Де да бяха два пъти повече! Пет пъти! В началото това, че щеше да тръгне със сила, съставена главно от тарабонци, му бе вдъхвало увереност. Вече не беше сигурен, че е взел правилното решение. Все едно, много късно беше за самообвинения.