Читать «Възмездие» онлайн - страница 5

Макар да се разминавахме обаче кажи-речи като случайни гости в един и същи живот, като кораби, попаднали в едно и също пристанище, ние имахме един и същи баща. А Джени, понеже беше дванайсет години по-голяма, знаеше за него повече от мен. И въпреки че от години слушах, че съм прекалено малък да разбера или твърде глупав да разбера; а веднъж дори и прекалено нисък да разбера, каквото и да означаваше това — аз се опитвах да я заговарям. Не знам защо, понеже, както казах, винаги се оказвах недостоен за вниманието й. За да я ядосам вероятно. Но в този случай няколко дни след разговора с окото на Том я заговорих, защото наистина исках да проумея какво е имал предвид синът на Баретови.

— Какво говорят хората за нас? — попитах я.

Тя въздъхна театрално и вдигна поглед от гоблена.

— Какво намекваш, дребосък? — попита.

— Нищо. Просто се интересувам какво говорят хората за нас.

— Слуховете ли имаш предвид?

— Наричай го както щеш.

— Откога се интересуваш от слухове? Не си ли прекалено…

— Интересувам се — прекъснах я, преди да ме скастри, че съм прекалено малък, прекалено глупав или прекалено нисък.

— Нима? Защо?

— Някой ми каза нещо, затова.

Тя остави гоблена върху табуретката до крака си и сви устни.

— Кой? Кой ти го каза и какво ти каза?

— Едно момче пред портата в градината. Каза, че семейството ни е странно, а татко бил…

— Какво?

— Не разбрах.

Тя се усмихна и взе отново гоблена.

— Но се замисли, така ли?

— Ти не би ли се замислила?

— Вече знам всичко, което трябва да знам — отвърна високомерно тя. — И не давам пукнат грош какво говорят за нас съседите.

— Кажи ми тогава. Какво е правел татко, преди да се родя?

Джени се усмихваше понякога. Усмихваше се, когато надделяваше над някого, когато държеше някого в ръцете си — особено ако този някой бях аз.

— Ще разбереш — отговори тя.

— Кога?

— Когато му дойде времето. Все пак си момче. Негов наследник.

Настана дълго мълчание.

— Наследник? — попитах накрая. — А ти? Каква е разликата?

Тя въздъхна.

— В момента не е голяма, макар че теб те учат да боравиш с оръжия, а мен не.

— Така ли?

Знаех отговора, разбира се. Вече се бях питал защо аз се уча да се бия със сабя, а тя — да шие.

— Да, Хайтам. Никое дете не изучава изкуството да се сражава, поне не в Блумсбъри, а сигурно и в цял Лондон. Никое, освен теб. Не са ли те предупреждавали?

— Да са ме предупреждавали?

— Да не казваш нищо.

— Да, но…

Е, не се ли чудиш защо не бива да казваш нищо?

Вероятно съм се чудил. Навярно съм се досещал от самото начало. Не отговорих.

— Скоро ще разбереш какво те очаква — каза тя. — Животът ни е предначертан, не бой се.

— Какво е твоето бъдеще тогава?

Тя изсумтя презрително.

— „Какво“ е грешен въпрос. По-точен е „кой“. — В гласа й долових нотка, която разбрах едва по-късно, и я погледнах безмълвно. Съзнавах, че продължа ли да разпитвам, рискувам да усетя върха на иглата й.

След малко оставих книгата, която четях, и излязох от дневната е усещането, че макар да не съм научил почти нищо за татко и за семейството си, съм научил нещо за Джени — защо не се усмихва, защо е толкова зле настроена към мен.