Читать «Възмездие» онлайн - страница 3

Застанал пред тях, аз се чувствах пораснал и помъдрял, макар отново да усещах как страните ми пламват. Запитах се дали момичетата на Досънови ще ме харесват в новия костюм, дали ще им заприличам на истински джентълмен. Често мислех за тях. Понякога ги зървах от прозореца да тичат из градината или да ги качват във файтон пред имението им. Веднъж ми се стори, че едната ме поглежда, но дори да ме видя, този път нямаше усмивки, а само сянка от изражението на бавачката й, сякаш неодобрението към мен се предаваше като мистично познание.

И така, от едната ни страна живееха Досънови — загадъчните подскачащи момиченца с плитки, а от другата страна бяха Баретови. Семейството имаше осем деца — момичета и момичета, но рядко виждах и тях. Както в случая с Досънови, зървах ги само когато се качват в каляски или отдалеч на поляните. Един ден обаче, малко преди осмия ми рожден ден, бях в градината, обикалях край високата ограда и ронех с пръчка старите червени тухли. От време на време спирах, обръщах някой камък с пръчката и оглеждах насекомите, които побягваха от убежището си — мокрици, стоножки, червеи се извиваха, сякаш да протегнат дългите си тела. Лека-полека стигнах до вратата, която отвеждаше към пътека между нашия дом и къщата на Баретови.

Тежката порта беше залостена с огромно ръждясало парче метал, което изглеждаше недокосвано от години. Аз го огледах, претегляйки го в ръка, и в същия момент чух настойчив момчешки шепот.

— Ей, ти! Вярно ли е това, което говорят за баща ти?

Гласът долиташе от другата страна на портата, макар да го разбрах едва след миг-два — мигове, през които се вкамених, стъписан и уплашен. После подскочих от страх, когато зърнах през пролуката на вратата да наднича ококорено око. Гласът повтори въпроса:

— Хайде, ще ме извикат всеки момент. Вярно ли е това, което казват за баща ти?

Успокоих се и приближих лице към пролуката.

— Кой си ти? — попитах.

— Том. Живея в съседната къща.

Знаех, че Том е най-малкият от децата на Баретови, горе-долу на моята възраст. Бях чувал да го викат.

— Ти кой си? — попита Том. — Така де, как се казваш?

— Хайтам — отвърнах и се почудих дали Том е новият ми приятел.

Ако не друго, окото му изглеждаше дружелюбно.

— Странно име.

— Арабско е. Означава „млад орел“.

— А, ясно!

— Кое е ясно?

— О, не знам. Просто се връзва с историята. И си само един, нали?

— Имам сестра — отвърнах. — И майка и баща.

— Малко семейство.

Кимнах.

— Виж — настоя той. — Вярно ли е, или не? Наистина ли баща ти е такъв, какъвто казват? И не смей да ме лъжеш, виждам ти очите. Веднага ще разбера, ако излъжеш.

— Няма. Но не знам какво казват „те“, нито кои са.

В този момент ме обзе странно и не съвсем приятно чувство — че някъде съществува представа за „нормалното“, а ние, семейство Кенуей, не отговаряме на критериите.

Навярно собственикът на окото долови нещо в гласа ми, защото добави припряно:

— Съжалявам, съжалявам, ако те обидих. Просто съм любопитен, това е. Носят се слухове и е много вълнуващо, ако са верни…