Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 5

А какво ще кажете за „разказвач“?

Искаше ми се да положа спомените си върху хартия, където ще мога да ги задържа. Знаете ли, аз вярвам в магията. Бях роден и израснах в магически времена, в магически град, сред магьосници. О, почти всички останали не осъзнаваха, че живеем в тази паяжина от магия, свързани със сребърния филигран на шанса и обстоятелствата. Но аз си го знаех през цялото време. Когато бях на дванайсет години, светът беше моят магически фенер и в неговото призрачно зелено сияние виждах миналото, настоящето и бъдещето. Вие вероятно също сте надничали в него; просто не си го спомняте. Виждате ли, аз смятам така: първоначално всички владеем магията. При раждането носим в себе си вихри, горски пожари и комети. Раждаме се способни да пеем на птиците и да четем облаците, и да виждаме съдбата си в песъчинките. Но след това ни училищосват магията направо от дън душите. Църквоскват ни я, нашляпват я, изпират я и я изресват. Слагат ни на правия и тесен път и ни нареждат да бъдем отговорни хора. Казват ни да се държим спрямо годините си. Казват ни да пораснем, Бога ми! И знаете ли защо ни го казват? Понеже онези, които го изричат, се боят от дивото и от младостта и понеже магията, която знаем, ги кара да се срамуват и да се натъжават, че са й позволили да увехне у тях.

След като се отдалечиш много от нея обаче, не можеш да си я върнеш. Може да я докоснеш за по няколко секунди. Просто секунди познание и припомняне. Когато хората се разплачат на филм, това е, защото, макар и за миг, златното огледало на магията се пробужда в тъмния киносалон. След това зрителите излизат на суровото слънце на логиката и разума — и магията отново пресъхва, а те остават с лекото усещане за разбито сърце и дори не знаят защо. Когато песен пробуди паметта, когато въртящите се в слънчев лъч прашинки отвлекат вниманието ти от света, когато се заслушаш във влака, минаващ по релсите нощем в далечината, и се зачудиш къде ли отива, ти пристъпваш отвъд онова, което си, и отвъд мястото, където се намираш. Тогава — за най-кратката частица време — се озоваваш в царството на магията.

Ето в това вярвам аз.

Истината за живота е, че всяка година ни отдалечава все повече от същността, с която сме били родени. Товарят ни камъни на раменете, някои от тях — добри, други не толкова. Случват ни се разни неща. Любими хора умират. Други катастрофират и биват осакатени. Хората губят пътя си по една или друга причина. Не е трудно да се случи в този свят на луди лабиринти. Самият живот дава всичко от себе си, за да ни издърпа изпод краката спомена за магията. Човек не осъзнава какво му се случва, докато един ден не усети, че е изгубил нещо, което дори не е сигурен какво точно представлява. Все едно да се усмихнеш на хубаво момиче и тя да те нарече „господине“. Просто се случва…