Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 42

На следващия ден дъждът се сипеше по-силно и над Зефир се събираха буреносни облаци. Великденският парад на „Мърчант Стрийт“ бе отменен, за голямо разочарование на Съвета по изкуствата и на Търговския клуб. От шест години насам г-н Вандеркамп Младши, чието семейство притежаваше железарията и магазина за семена, се маскираше като великденския заек и се возеше в последната кола на парада, а това си занятие бе наследил от г-н Вандеркамп Старши, който остаря прекалено, за да подскача. Този Великден дъждът накисна всички надежди да ловим сладките яйца, хвърляни от различни търговци и техните семейства от колите им, дамите от Слънчевия клуб не успяха да покажат великденските си рокли, съпрузите, децата и членовете на VFW в Зефир не успяха да маршируват зад флага, а „Конфедеративните симпатяги“ — момичета, които посещаваха гимназията „Адамс Вали“ — не можаха да облекат кринолините си и не въртяха чадърчетата си.

Обгърнато в мъгла, настъпи великденското утро. И двамата с татко мърморехме срещу издокарването по случая и необходимостта да се обличат бели колосани ризи, костюми и лъснати обувки. Мама разполагаше с универсален отговор за възраженията ни, горе-долу същия като „Което си е тъй“ на тате. Тя каза:

— Само за един ден е!

Сякаш това правеше твърдата яка и възелът на вратовръзката по-удобни!

Великден беше семеен празник и мама се обади по телефона на дедъ Остин и нана Алис, а след това татко взе слушалката, за да говори на дядко ми Джейбърд и баба ми Сара. Всички ние, както на всеки Великден, щяхме да се срещнем в Първа Методистка църква в Зефир, за да чуем за празната гробница.

По времето когато паркирахме наблизо пикапа, бялата църква на „Седъруайн Стрийт“ между „Бонър“ и „Шантък“, вече бе започнала да се пълни. Преминахме през валмата мъгла към светлината, която се лееше през витражните стъкла на входа на църквата, а прясно нанесената боя се стичаше от обувките ни. На сушина под надвисналите върби пред входа миряните събличаха дъждобраните си и затваряха чадърите. Църквата беше стара, построена през 1939-та, а варта падаше от стените на сиви ивици. Обикновено за Великден я стягаха като нова, но тази година дъждът бе победил бояджийската четка и косачката, така че в предния двор избуяваха плевели.

— Влизай, красавецо! Хайде, цветенце! Внимавай къде стъпваш, сладурче! Добро ти утро, слънчице!

Това беше д-р Лезандър, който изпълняваше ролята на църковен посрещач. Никога не пропускаше неделя, поне доколкото знаех. Д-р Франц Лезандър беше ветеринарят на Зефир, и миналата година тъкмо той бе лекувал Ребъл от глисти. Беше холандец, и макар че все още имаше тежък акцент, те с жена му Вероника, както ми каза татко, дошли чак от Холандия много преди да се родя. Сега беше в средата на петдесетте, около метър и седемдесет и пет висок, с широки рамене, плешива глава и имаше старателно оформена сива брада. Обличаше изискани костюми от три части, винаги беше с папионка и с боцнат в ревера карамфил и постоянно измисляше мили обръщения към хората, които влизаха в църквата.