Читать «Джойленд» онлайн - страница 9

— В парка вече не може да се пуши — обясни той. — Нови правила. Господин Истърбрук казва, че сме първият увеселителен парк в Америка, който ги въвежда, но няма да сме последният. Назначиха ли те?

— Да.

— Поздравления, Фреди дръпна ли ти речта за панаирите?

— Ами… да.

— А светна ли те как да галиш чинчилите?

— Да.

— Може да е досаден чудак, но е врял и кипял в шоубизнеса, видял е всичко, дори по два пъти, и усетът му не го лъже. Според мен ще се справиш. Пасваш на тукашната шарения, хлапе. — Той направи жест към парка, чиито основни съоръжения се открояваха на фона на безукорносиньото небе: „Мълния“, „Друсам до откат“, плавните завои и извивки на водната пързалка „Капитан Немо пляс-тряс“ и, разбира се, виенското колело „Каролайна“. — Кой знае, може пък тук да направиш кариера.

— Може — рекох, макар вече да бях решил каква ще е кариерата ми: щях да пиша романи и от онзи разкази, които публикуват в „Ню Йоркър“. Всичко бях обмислил. Вече кроях планове как ще се оженя за Уенди Кигън и как ще изчакаме да прехвърлим трийсетте, за да си родим две дечица. Когато си на двайсет и една, животът е като пътна карта. Едва някъде към двайсет и пет те осенява подозрението, че си гледал картата наопаки, но чак на около четирийсет вече си напълно сигурен. А като навършиш шейсет, вече си прецакан, от мен да го знаеш.

— Рози Голд пробута ли ти вече обичайните си пророчески номера?

— Ами…

Лейн се засмя.

— Защо ли питам? Запомни, хлапе, деветдесет процента от дрънканиците й са глупости. Виж, останалите десет… Да кажем, че е съобщавала такива неща на хората, та са им хвръквали шапките.

— Ами? — попитах. — Казвала ли ти е нещо, от което шапката ти да хвръкне?

Той се ухили.

— На куково лято ще й позволя да ми гледа на ръка, по-скоро бих яхнал торнадо. Синчето на госпожа Харди не припарва до спиритични дъски и кристални кълба.

„Виждаш ли красива тъмнокоса жена в бъдещето ми?“ — бях попитал.

„Не, тя е в миналото ти.“

Той ме изгледа изпод око:

— Какво ти стана, бе? Да не лапна муха?

— А, нищо — смотолевих.

— Хайде, синко, тя истината ли ти каза, или ти надрънка обичайните дивотии? Кажи на татенцето.

— Дивотиите бяха. — Погледнах си часовника. — Искам да хвана автобуса в пет, за да стигна навреме за влака до Бостън в седем. Мисля да тръгвам.

— Имаш предостатъчно време. Къде ще живееш през лятото?

— Не съм мислил.

— Добре е да се отбиеш при госпожа Шопло на път към автогарата. В Хевънс Бей мнозина дават квартира на временни работници за през лятото, но при нея е най-хубаво. Приютявала е мнозина Усмихнати услужливци. Лесно ще намериш къщата й — там Мейн Стрийт свършва и започва плажът. Голяма, боядисана в сиво. Ще я познаеш по табелата на верандата. Няма как да я сбъркаш, щото тая ми ти табела е от мидени черупки, дето постоянно изпадат. „Пансионът на г-жа Шопло“ — тъй пише. Кажи й, че аз те пращам.

— Добре. Благодаря.

— Ако се настаниш там, ще идваш пеша на работа, та да си спестяваш паричките за бензин и за по-важни неща, като например да купонясваш през почивния си ден. Преходът по брега е чудесно начало на деня, от мен да го знаеш. Успех, малкия. Ще ми е драго да работим заедно.