Читать «Джойленд» онлайн - страница 8

Назначиха ме. Господин Дийн остана доволен от свидетелството ми от Червения кръст, удостоверяващо, че мога да оказвам първа помощ. Бях изкарал курса през лятото, когато навърших шестнайсет. Тогава го кръстих „Лятото на моята скука“. През дългите години, изминали оттогава, разбрах, че скуката има много измерения.

Осведомих господин Дийн кога приключват изпитите ми и му обещах да бъда в Джойленд два дни по-късно, за да бъда включен в екип и да започна обучението си. Стиснахме си ръцете и той ме приветства с добре дошъл. За миг се почудих дали няма да ме подкани заедно да излаем като Щастливата хрътка или подобно, но този дребен човечец с проницателен поглед и с гъвкава походка ми пожела приятен ден, после излезе заедно с мен на малката циментова площадка пред службата за набиране на персонал. Заслушах се в тътена на вълните, вдъхнах влажния солен въздух и отново изпитах възбуда и нетърпение лятото да настъпи по-скоро.

— Вече си в развлекателния бизнес, млади господин Джоунс — рече новият ми шеф. — Сега лунапарковете не са като едновремешните, но пък и не са чак толкова различни. Знаеш ли какво означава да работиш в увеселителен парк?

— Не съвсем, господине.

Очите му бяха сериозни, но по устните му трептеше усмивчица.

— Означава лапнишараните да си тръгнат доволни от тук. Впрочем ако някога чуя да наричаш посетителите „лапнишарани“, ще изхвърчиш мълниеносно. Аз имам право да им казвам така, защото съм в развлекателния бизнес, откакто пораснах достатъчно, че да се бръсна. Те са си лапнишарани не по-различни от селяндурите от Оклахома и Арканзас, които се стичаха на панаирите, където работех след Втората световна война. Хората, които идват в Джойленд, носят по-хубави дрехи, карат фордове и фолксваген комби, вместо фермерски пикапи, но самата атмосфера ги превръща в лапнишарани със зяпнали усти. Ако не го постигаме, значи не си вършим работата. Но за вас те са чинчили. Ако го чуят, ще направят асоциация с нещо луксозно, но ние с вас знаем за какво иде реч. Те са зайци, господин Джоунс, хубави угоени зайци, които търчат от атракцион към атракцион вместо от дупка към дупка.

Намигна ми и лекичко стисна рамото ми.

— Чинчилите трябва да си тръгнат доволни, иначе ще фалираме. Виждал съм да се случва и става много бързо. Това е увеселителен парк, млади ми господин Джоунс, така че гали чинчилите и съвсем леко подръпвай ушите им. Накратко, забавлявай ги.

— Разбрах — обещах… макар да не бях съвсем наясно как ще допринеса към забавлението, като лъскам Автодяволите (тукашният вариант на блъскащи се колички) или като карам машина за почистване по „Следата на хрътката“ след края на работното време.

— И да не си посмял да ми вържеш тенекия. Искам те тук на уговорената дата и пет минути преди уговорения час.

— Добре.

— В шоубизнеса има две важни правила, малкия: да си пазиш портфейла… и никога да не закъсняваш.

Когато на излизане минах под голямата арка с неонов надпис „Добре дошли в Джойленд“ (в момента неоновите светлини бяха угасени) и излязох на празния паркинг, зърнах Лейн Харди, който се беше облегнал на една от затворените будки за билети и пушеше цигарата, дето преди това бе затъкната зад ухото му.