Читать «Джойленд» онлайн - страница 2

Прелест, а?

Сърцеразбивачката се казваше Уенди Кигън и не ме заслужаваше. Стигнах до този извод едва ли не когато преполових живота си, но както се казва, по-добре късно, отколкото никога. Уенди беше от Портсмут, Ню Хемпшир, аз — от Саут Бъруик, Мейн, тоест тя беше пословичното съседско момиче, в което неизбежно се влюбваш. Започнахме „да ходим“ (както казвахме тогава) в първи курс в Университета на Ню Хемпшир — всъщност се запознахме на среща на първокурсниците. Каква идилия, нали? Също като в онези поппарчета.

Бяхме неразделни две години, навсякъде ходехме заедно, всичко вършехме заедно. По-точно всичко без „онова“. И двамата учехме и работехме, тя в библиотеката на университета, аз в мензата. През лятото на 1972 ни разрешиха да запазим работата си и ние се възползвахме, естествено. Заплащането не беше кой знае какво, но възможността да сме заедно не беше за изпускане. Предполагах, че същото ще се случи и през лятото на 1973, докато Уенди не ми съобщи, че приятелката й Рене е уредила за двете им работа във „Файлинс“ в Бостън.

— Ами аз какво да правя? — попитах.

— Винаги можеш да идваш да се виждаме — отвърна тя. — Страшно ще ми липсваш, Дев, но ще ни се отрази добре да се разделим за малко.

Фраза, която често е като смъртна присъда. Сигурно изражението ми издаде какво мисля, защото Уенди се повдигна на пръсти и ме целуна.

— Раздялата подсилва любовта — побърза да ме увери. — А и като имам жилище, ще можеш да преспиваш при мен. — Само че не ме гледаше в очите, докато го изричаше, и така и не ми се случи да остана с преспиване. Оправдаваше се, че съквартирантките й били твърде много. Времето било твърде малко… Разбира се, подобни проблеми бяха преодолими, обаче ние не ги преодоляхме, което още тогава трябваше да ми подскаже нещичко… а сега ми говори много. Няколко пъти бяхме много близо до „онова“, но то така и не се случи. Уенди винаги се дръпваше в последния момент, а пък аз не нахалствах. Колко бях смотан — правех се на голям кавалер. По-късно често се питах как биха се променили нещата (за добро или за лошо), ако не бях толкова задръстен. Сега съм наясно, че галантните младежи рядко ги огрява. Избродирайте го на ковьорче и си го окачете в кухнята.

Перспективата да прекарам още едно лято в миене на подове в мензата и в зареждане на овехтелите миялни с мръсни съдове не ме очароваше, не и когато Уенди беше на сто и десет километра на юг и си живееше живота в Бостън, само че беше сигурна работа, която не биваше да изпусна, а и на хоризонта не се задаваха други възможности. После в края на февруари прекрасна възможност ми беше поднесена на тепсия, по-точно пристигна на конвейера с мръсни чинии.

Някой беше чел „Каролайна Ливинг“, докато беше хапвал „специалитета на деня“, в този случай мексикански бургер с пържени картофки, и списанието беше останало на подноса. Той или тя бе оставил списанието на подноса. За малко да го хвърля в боклука, но се отказах. Все пак беше безплатно четиво. (Нали помните, че бях беден студент?) Пъхнах го в задния си джоб и го забравих, докато не отидох в стаята си в общежитието. То падна на пода, докато си сменях панталона, и се отвори на страницата с обявите.