Читать «Джойленд» онлайн - страница 5

Той посочи пропуска ми:

— Фреди Дийн те праща, а? Казал ти е, че всичко друго е затворено, но можеш да се повозиш на голямото колело.

— Да, точно така.

— Возенето на колелото означава, че си назначен. Фреди иска малцината избрани да се порадват на парка от птичи поглед. Ще приемеш ли работата?

— Май да.

Той ми подаде ръка:

— Аз съм Лейн Харди. Добре дошъл при нас, хлапе.

Здрависахме се.

— Девин Джоунс.

— Приятно ми е.

Лейн се изкачи по наклонената дървена пътека, водеща към плавно въртящото се колело, хвана дълъг лост и го дръпна назад. Колелото бавно спря и една от изрисуваните кабинки (всяка с образа на хрътката Хауи) се люшна край пасажерската платформа.

— Качвай се, Джоунси. Ще те пратя на горния етаж, където въздухът е разреден и гледката е незабравима.

Влязох в кабинката и затворих вратата. Лейн я разтърси, за да се увери, че е добре залостена, спусна предпазния прът и се върна при първобитния си механизъм.

— Готов ли си за излитане, капитане?

— Май да.

— Очаква те страхотен полет.

Намигна ми и дръпна контролния лост. Колелото отново се завъртя и внезапно той се озова под мен. Също и старицата пред шатрата за предсказания, която беше извила шия и засенчваше с длан очите си, за да ме наблюдава. Помахах й. Не ми отвърна.

После всичко престана да съществува, реално беше само виенското колело, което ме издигаше все по-високо сред мразовития въздух на ранната пролет; изпълни ме усещането — нелепо, но вярно, — че всичките ми грижи и тревоги са останали долу.

Джойленд не беше тематичен парк, което означаваше, че предлага (по малко) от всички атракциони: второ увеселително влакче, наречено „Друсам до забрава“, и водна пързалка на име „Капитан Немо пляс-тряс“. В най-западния край на парка беше секторът за малчуганите, наречен „Селцето Скок подскок“. Имаше също и концертна зала, където (това също го научих по-късно) гостуваха предимно второстепенни кънтризвезди или рокпевци, прочули се през петдесетте и шейсетте. Помня, че Джони Отис и Биг Джо Търнър веднъж пяха там заедно. Не ги знаех и попитах за тях Бренда Рафърти, главната счетоводителка, която беше нещо като отговорничка на Холивудските момичета. Брен вероятно си каза, че съм задръстен, аз мислено я нарекох дъртачка; вероятно и двамата бяхме прави.

Лейн Харди ме качи до върха и спря колелото. Седях в поклащащата се кабинка, уловен за предпазния прът, вперил поглед към един съвършено нов свят. На север се простираше равнината на Северна Каролина, която ми изглеждаше невероятно зелена, защото като човек, израснал в Нова Англия, бях свикнал да приемам март само като студен и кален предвестник на пролетта. На изток беше океанът — млечнобели вълни бележеха края на металносинята водна шир и се разбиваха в брега, по който през следващите месеци щях да се разхождам и да търся лек за изтерзаното си сърце. Точно под мен беше симпатичният хаос на Джойленд — големите и малките атракционни съоръжения, концертната зала и прилежащите постройки, магазинчетата за сувенири и минивлакчето „Щастливата хрътка“, което превозваше посетителите до близките мотели и до плажа. На север беше Хевънс Бей. От височината, на която се намирах („втория етаж, където въздухът е разреден“) градът изглеждаше като сътворен от детски блокчета, сред които заострените кули на четири църкви бележеха основните посоки на компаса.