Читать «Наричайте ме Скарлет» онлайн - страница 260

На 6 февруари 1971 година, прекрасна в бялата си булчинска премяна, Жюлиет Тюил се врече на Жан-Мари в църквата на Питивие.

Баща й я отведе до олтара, вирнал брадичка, втренчил поглед в празното пространство.

Сдобряването се оказа трудно, обстановката беше смразяваща и Жан-Мари прояви цялата си духовитост и неизчерпаемо добро настроение, за да запълва дългите паузи на несговорчивия и намусен господин Тюил.

Жанет Тюил си изплака очите по време на църковната церемония.

Кума беше Бенедикт.

Мартин изпрати телеграма от Ню Йорк със следния текст: „Бъкел не разбирам. Полудя ли, или какво?“.

Епилог

— Вие ставате за портиер точно толкова, колкото аз за пилот на самолет!

Потънала в канапето на фоайето на жилищния блок, една възрастна дама се заяждаше с портиера Уолтър.

— А вие, дъртофелнице, да вземете да се изкъпете, защото явно не си давате сметка колко неприятно миришете! Разнасяте жива зараза. Като си помисля само, че прекарвате дните си във фоайето! Чудя се как ви търпят наемателите.

— Отлично знаете, дърт обеснико, че притежавам три-четвърти от сградата!

Тя прихна весело и размаха във въздуха бастуна си по посока на портиерската ложа — владението на Уолтър.

Тъкмо в този момент упътилата се към асансьора Мартин мина край тях и чу някой да я вика:

— Мис Мьоро, мис Мьоро…

Тя пусна вратата да се затвори и се обърна.

— Имате писмо от Франция. Пристигна сутринта — каза Уолтър, подавайки й някакъв плик. После, сочейки с пръст към възрастната жена, заяви: — Би трябвало да има закон, който да позволява да ги ликвидират, когато стигнат тези години…

— Прекалявате, Уолтър.

— Не мисля, а и няма да е зле да напомните на госпожа Хауъл да се погрижи за майка си.

— Ще й кажа, разбира се, че ще й кажа, Уолтър, но се съмнявам, че ще има някакъв резултат и нещо ще се промени.

Мартин претегли с ръка тежкия бял плик с френска марка. Сигурно беше някакво известие.

Станаха две години, откакто бе пристигнала в Ню Йорк. Известията и поканите, които получаваше, показваха, че във Франция животът си тече и без нея.

Първата новина, която получи, беше по случай сватбата на Жюлиет.

Тя изглеждаше щастлива, поне така излизаше от писмата. Говореше за Жан-Мари с много нежност. Живеели в малък апартамент на улица „Шерш-Миди“. Жан-Мари довършвал редакцията на книгата си. Жюлиет работела на пълен работен ден в кантората на Фарланд. В едно от писмата беше сложила изрезка от вестник, посветена на кафе-театъра на Луи Гаяр. Имаше и снимка с Луи, нахилен до уши, заобиколен от участниците в трупата. Не беше се променил. Интервюто потвърди мнението й: Луи си беше Луи, такъв, какъвто го помнеше. „Еднакво отчайващо е да умреш от отегчение и от дързост. Затова е по-добре да умреш от дързост, поне ще ти бъде приятно!“ Жюлиет не споменаваше дали е виждала Луи, откакто се бе омъжила.

После дойде известие за появата на бял свят на Виржини — първото дете на Жоел и Рьоне, последвано от задължителните семейни снимки, правени на всеки три месеца пред еднофамилната къщичка в предградията на Питивие, която Рьоне бе купил с кредит от банката.