Читать «Чуждо влияние» онлайн - страница 18

— Ами ти, Саманта? Написа ли си домашното? — Госпожа Уингър се спира над нея и потропва с крак.

Саманта дори не си прави труда да се преструва, че търси. Чисто и просто безмълвно зяпва госпожа Уингър, докато на учителката не й става неудобно и не се отдалечава. Вероятно усеща, че я зяпам, понеже обръща същия гневен поглед и към мен. Аз обаче не отклонявам очи.

Продължава да ме гледа с патентования си убийствен поглед и когато се премествам на празния чин помежду ни, за да мога да й прошепна нещо, без госпожа Уингър, която вече е в дъното на стаята, да ни чуе.

— Хей, Сам — за първи път от ужасно много време я наричам с галеното й име. Усещам го някак чуждо върху езика си. — Наред ли е всичко?

Саманта скръства ръце.

— На теб какво ти пука?

Поколебавам се за миг. Снощи беше в ужасно състояние. И ако Скоч не й е казал за срещата ни, което ми се струва много вероятно, със сигурност няма и представа, че съм я видяла в колата му. Ако тръгна да обяснявам, ще се наложи да й кажа за катастрофата, а никак не искам да се разчува. Но пък ако си замълча, излиза, че просто си вра носа, където не ми е работа.

В крайна сметка нахалното любопитство май е за предпочитане пред поредната чудатост.

— Тежка вечер, а? — питам съчувствено.

Тя присвива очи.

— Защо? Какво си чула?

Опитвам се да докарам невинно изражение.

— А, нищо. Просто не изглеждаш във форма. Исках да разбера дали всичко е наред.

Но християнската ми загриженост май не успява да я заблуди. Тя вади тетрадка, отваря на чиста страница и записва датата отгоре. Очевидно е решила да ме игнорира.

— Саманта, не е нужно да сме врагове — казвам, но още докато думите излизат от устата ми, усещам колко фалшиво звучат. Нищо не се промени, след като опитах да спася живота й. Продължавам да съм момичето, което излезе с момчето, в което беше влюбена. А тя все още е момичето, което наговори на всички, че съм уличница. Момичето, което видя как Скоч ме влачи към мъжката съблекалня и не направи нищо, за да го спре. И едва ли няколко думи биха могли да променят нещата. Но все пак ми се иска да опитам. — Не те мразя.

Саманта изсумтява отвратено и преднамерено оставя химикалката на бюрото.

— Вий, не ми пука дали ме мразиш. Ти си най-малкият ми проблем днес.

Не очаквах подобна реплика, но все е нещо. Поне призна, че нещо я тревожи.

— А кой ти е най-големият проблем?

Саманта ми хвърля поглед, който би могъл да вледени и ада.

— Изобщо не ти влиза в работата. — Тя хваща отново химикалката и ми става ясно, че съм загубила този рунд.

Госпожа Уингър се връща отпред и започва да разказва за пуританите. Неохотно се връщам на мястото си. Останалата част от часа се точи едва-едва. Непрекъснато хвърлям погледи към Саманта, но тя или е напълно погълната от урока, или е твърдо решена да не ми обръща никакво внимание. В края на часа пъха тетрадката в грамадната си дамска чанта и хуква навън, без да ме погледне.