Читать «Забравените» онлайн - страница 212

Карсън отвори очи.

— Кървиш — прошепна тя и докосна ръката му.

— Като всички останали — отвърна той.

— Ще прескоча ли трапа?

И двата куршума бяха в тялото й. Беше изгубила много кръв. Пулър извърна глава към доктора, който изглеждаше мрачен.

Стисна ръката й и я погледна в очите.

— Ще се оправиш! — твърдо рече той.

Няма по-силно лекарство от човешкия дух. Понякога става така, че едно малко окуражаване върши чудеса. Пулър го беше виждал стотици пъти, а веднъж дори беше станал обект на вълшебните позитивни думи. Това се случи в Ирак, когато една самоделна бомба без малко да отнеме живота му.

Ще се оправиш. Толкоз. Понякога и това беше достатъчно.

Тя стисна пръстите му и затвори очи. Инжектираното от доктора болкоуспокоително започна да действа.

Пулър се изправи и затича към мястото, на което беше оставил Ландри с белезници на ръцете.

— Не забравяй сделката ни, Пулър — извика тя. — Аз ти доставих Лампърт.

— Така е — отвърна той. — Можеш да се утешаваш с този факт и на осемдесет, когато все още ще си в затвора. Не съм сигурен, че там предлагат дъски за гребане.

Направи знак на един боец, който слезе от хеликоптера.

— Сержант, аз съм старши военен следовател Джон Пулър — представи се той и показа значката си. — Тази жена ще остане под контрола на армията, докато бъде предадена на местните власти.

— Слушам, сър.

Сержантът насочи оръжието си към Ландри.

Разнесе се някакъв шум.

Пулър рязко се обърна. Помисли си, че това е Лампърт, който се опитва да използва суматохата, за да изчезне.

Но не беше Лампърт, а Мечо. Той тичаше с всички сили към рампата, която водеше към кея.

Пулър моментално се досети кого преследва. Питър Лампърт.

И хукна след него.

95

Лампърт тичаше колкото го държат краката. Едно нелеко упражнение, защото ръцете му бяха на гърба, оковани с белезници. Беше в добра форма, но не и за бой. Никога през живота си не беше докосвал огнестрелно оръжие. За това си имаше други хора. И никога не беше бягал, за да спасява живота си.

И сега си плащаше.

Стрелбата беше стихнала. Чуваше се само грохотът на прибоя.

Яхтата беше закотвена на около петстотин метра навътре в морето.

Той със сигурност щеше да оцелее за нов живот.

Но не и в тази страна.

И бездруго тук беше започнало да му омръзва.

Притисна лявата си ръка към мястото на гърба, където го прониза болка, и продължи да тича към кея.

Шестметровата лодка беше там и го чакаше.

Вече можеше да види и закотвената яхта.

Беше убеден, че ще успее да стигне до нея с лодката. След като Ландри се беше добрала чак до нефтената платформа по време на буря, значи и той щеше да се справи тук, при значително по-спокойно море.

На борда имаше нож, с който можеше да пререже пластмасовите белезници. Останалото беше лесно. Лодката беше солидна, а вълните намаляваха със стихването на вятъра. Да, щеше да се справи…

Видя я, когато стигна на няколко крачки от пристана.

Отначало не разбра какво е това пред очите му.

Но после му светна.

Насреща му се издигаше конусовидната кула на подводница.

Подводницата на Рохас. Онази, за която беше споменал по време на срещата им на яхтата. И която можеше да побере много хора.