Читать «Балада» онлайн - страница 94

Втренчих се в сянката си, синьо-зелена и издължена сред утъпканата трева, и в това време друга дълга сянка се появи до нея.

— Звучиш ужасно — отбеляза равнодушно Ноала.

— Благодаря за подкрепата — казах аз.

— Не се предполага да те подкрепям, нито да те карам да се чувстваш добре. — Тя застана пред мен и ме погледна в лицето, а аз преглътнах тежко при вида на тесните й дънки с ниска талия и плътно прилепналата тениска във всички нюанси на океана — като очите й. — Предполага се да те накарам да свириш по-добре. Донесох ти нещо.

Протегна свития си юмрук към мен и разтвори с леко театрален жест пръсти.

— Ноала — казах аз, протягайки ръка, за да взема подаръка й. — Това е камък. — Приближих го до лицето си, за да го разгледам по-внимателно, но си беше просто едно камъче. С големината на палеца ми, матовобяло и изгладено от времето.

Тя изсумтя и го грабна от ръката ми, преди да успея да я спра.

— Това е камъкът на тревогите. Виж, глупави човеко. — Постави камъка на отворената си длан и потърка повърхността му с палеца и показалеца си.

— И какво се очаква да стане сега?

Ноала премести камъчето върху лявата си длан, хвана с дясната си ръка моята и я постави върху камъка по същия начин, както го държеше самата тя преди това.

— Потъркай го. — Устните й леко се извиха нагоре в нещо като почти усмивка. — За да се успокоиш. — Прокара пръстите си по моя палец точно както беше направила с камъка. Допирът й до кожата ми беше като даване на неизказани обещания и — о, мамка му! — усетих, че коленете ми се разтреперват и ми премалява.

Тя се ухили и плесна силно камъчето в ръката ми.

— Да. Схвана идеята. Потъркай камъка, когато си нервен или имаш нужда да се съсредоточиш. Реших, че така може и да спреш да пишеш по ръката си. Не че ще спреш да бъдеш невротичен и смахнат тип. Но поне другите няма да те наричат така зад гърба ти.

Преглътнах отново тежко, но този път по различни причини. Камъкът на тревогите беше може би най-смисленото нещо, което съм получавал от някого. Не можех да си спомня последния път, когато не е трябвало да се преструвам, казвайки „благодаря“ за подарък, а сега, когато наистина бях благодарен, думите не ми се струваха достатъчни, за да го изразя.

Струваше ми се погрешно, че първото, което ми хрумна, беше саркастична забележка. Нещо, което да заличи топлото вълнение, което ме изпълваше, и да си върна отново самоконтрола.

— Ще ми благодариш по-късно. — Ноала изтри длани в дънките си, макар по камъка да нямаше никаква кал, от която да ги чисти. — Следващия път ще си забравиш химикалката и това е.

— Това… — Спрях, защото гласът ми звучеше странно.

— Знам — каза тя. — Сега какво, ще свириш ли или не? Не можеш да останеш с онази последна жига. Беше, как да кажа…

— Пълна отврат? — предложих аз вече с напълно нормалния си глас, докато пъхах камъчето в джоба си и нагласявах гайдата.