Читать «Балада» онлайн - страница 93

— Аз, Пол и други наши съученици. Както казах, господин Съливан няма нищо против.

— Има ли други подобни творби? — Линет се намръщи към нас, а после и към намачкания край на листовете пред себе си, сякаш не разбираше как е станало това. — Струва ми се нечестно да се оценяват по един и същи начин този драстично различен проект и останалите по-традиционни съчинения, които са написани по правилата.

О, Господи, щеше да започне да говори за правилата и аз нямаше да се овладея и щях да кажа нещо невероятно иронично, а това щеше да докара неприятности и на ангела Пол. Не исках да го забърквам в това. Прехапах устни и се опитах да не гледам към нея.

— Господин Съливан е нов в „Торнкинг-Аш“. Освен това е и доста млад, за да преподава. Не мисля, че осъзнава усложненията, които възникват, когато на учениците се позволява да се отклоняват от правилата. — Линет подреди в купчинка съчиненията ни и се пресегна за червената химикалка. Примигнах, когато видях да пише формат/структура върху всеки от тях. — Мисля, че трябва да си поговоря с него, когато се върне. Вероятно ще трябва да пренапишете съчиненията си. Съжалявам, ако той е създал у вас впечатление, че можете да интерпретирате задачата толкова свободно.

Исках да й отвърна с нещо наистина жестоко като а аз съжалявам, че вие сте интерпретирали понятието „женственост“ толкова свободно или кой е умрял и ви е направил бог, съкровище, но само я възнаградих с усмивка през стиснати зъби.

— Добре. Нещо друго?

Тя ме погледна сърдито, сякаш наистина бях изказал мислите си на глас.

— Познавам децата като вас, мистър Морган. Мислите си, че сте нещо специално, но почакайте само да попаднете в истинския свят. Не сте по-специален от останалите и вашето пренебрежение и незачитане на авторитетите няма да ви доведе до никъде. Мистър Съливан може и да смята, че сте изгряваща звезда, но ви уверявам, че аз не съм на същото мнение. Наблюдавам как звезди като вас изгарят в атмосферата като обикновени метеорити всеки ден.

— Благодаря за съвета — казах аз.

* * *

Свирех отвратително. Стоях на върха на моя прекрасен хълм в средата на прекрасния ден и всичко беше наситено с цветовете на есента, и гайдата ми звучеше великолепно, и кожата ми се наслаждаваше на свежия въздух, но аз не можех да се съсредоточа само върху едно нещо.

Голямото червено F на Ди.

Списъкът с мъртви на Пол.

Пръстите на Ноала върху китката ми.

Затворих очи и спрях да свиря. Издишах бавно и се опитах да се фокусирам върху тази част от мен, в която обикновено се оттеглях по време на репетиции, но чувствах, че в момента не мога да стигна до там; беше като недостижимо висока скала, а аз бях прекалено тромав и напрегнат, за да се изкача на нея.

Отворих очи. Хълмът беше все още празен, защото всички останали бяха в час или на индивидуални уроци. Което също беше чудесно. Защото така никой нямаше да чуе отвратителното ми свирене. Може би наистина не бях звезда, а просто голям падащ метеорит, както казваше Линет, и когато излезех оттук, щях да се превърна в едно голямо нищо и да се забия в някаква тъпа канцеларска работа на бюро.