Читать «Балада» онлайн - страница 20

Някой ме хвана за дупето, но докато се обърна, зад мен вече нямаше никого — само групичка хилещи се феи на известно разстояние. Не можах да открия кой не изглеждаше невинен; по-скоро не виждах някого, който да не изглежда виновен.

— Начукайте си го, задници! — извиках аз и те се разсмяха.

— Бихме искали, кучко — отвърна единият от тях и направи неприличен жест. — Ще ни помогнеш ли?

Нямаше смисъл да се бия тази нощ. Затова само се изплюх в тяхна посока и продължих с надеждата да се отдалеча колкото се може повече от малките копеленца.

Тъпанът умоляваше краката ми да танцуват, но не можех да го направя. Музиката беше великолепна и всяка друга нощ бих се впуснала в нея. Но тази вечер мислех само за това какво би могъл да направи Джеймс с гайдата си с мелодията, която музикантите изпълняваха в момента. Не бях сигурна защо си направих труда да дойда тук. Бях като неподвижен остров сред виещото се море от танцьори. А те не се опитваха и да прикрият втренчените си в мен погледи, докато подскачаха, извиваха се и се полюляваха в ритъма на музиката. Навсякъде наоколо се носеше силен смях.

— Да не си се загубила, cailin!

Признавам, че бях шокирана от топлината в гласа, който чух, и от милото обръщение — cailin беше просто „момиче“ на ирландски. Обърнах се и видях един мъж да ми се усмихва; беше облечен в дворцова премяна, с туника, чиито копчета във формата на миди стигаха чак до врата му.

Човек. Излъчваше бледо златисто сияние, достатъчно силно, за да ме накара да огладнея, но не чак толкова, че да ме изкуши наистина. Освен това, макар да бе приятен на външен вид — с бръчиците от смях около очите си и леко кривия си нос — не беше чак толкова красив, за да бъде откраднат и сменен от феите като дете.

А и като се прибавеше изящният му костюм, можех да заложа къдриците си, че това е новият принц консорт на кралицата. Дори аз, в затънтения край, където живеех, бях чула слуховете за него.

Отвърнах на погледа му и казах надменно:

— Изглеждам ли така, сякаш съм се загубила, човеко?

Очите му пробягаха по джинсовата ми пола с изтъркани ръбове, по предизвикателно късата ми блузка и невъзможно високите ми коркови платформи. Устата му се изкриви в гримаса, все едно беше изял лимон — едновременно дразнещо, но и вкусно.

— Трудно ми е да си те представя някъде, където сама не би искала да отидеш — призна най-накрая.

Усмихнах се криво.

— Усмивката ти е доста перверзна — каза мъжът.

— Защото самата аз съм такава. Не си ли чувал?

Очите на принца консорт огледаха отново лицето ми и се присвиха още повече.

— А трябва ли да съм чувал, жено?

Засмях се силно на грешката му. Сега поне знаех защо се е приближил до мен — беше ме помислил за една от своята раса. Толкова зле ли изглеждах?

— Не съм аз тази, която ще разбие илюзиите ти — отвърнах. — Скоро ще разбереш сам. Сега се наслаждавам прекалено много на невежеството ти, за да ти кажа.