Читать «Балада» онлайн - страница 148

Чух още един писък, този път от мрака зад него, и познах и този глас. Прекалено много приличаше на напевния глас на Ди, за да бъде на някого другиго. Феята не ме лъжеше.

— Гайдарю, нямаше да си правя труда да говоря с теб, но ти си този, от когото се нуждаем.

— Трябва ми… трябва ми само секунда — помолих аз. Обърнах се отново към кладата. Ноала се беше свлякла на колене и беше покрила лицето си с ръце, косата и пръстите й бяха станали черни, раменете й се разтърсваха от безмълвен плач… Не беше честно. Не трябваше ли да припадне, нямаше ли милост за нея?

— Amhran-Liath-na-Meine — казах аз. Ноала потръпна леко, но достатъчно, за да го видя. — Amhran-Liath-na-Meine. — Сви на топка наранените си пръсти и ги притисна към лицето си. — Amhran-Liath-na-Meine. — Прошепнах името й още четири пъти и всеки път тя се извиваше, простенваше и агонизираше от ужас.

Ако само можех да направя и двете. Защо й беше нужно толкова време да изгори?

Зад гърба ми се чу още един писък като ехо на този на Ноала, изпълнен с болка. Гласът на Ди. Трябваше да реша.

Знаех, че трябва да се опитам да спася Ди. Тя беше по-важна. Дори да не беше Ди, а някое друго момиче, тя притежаваше сили, които можеха да направят феите могъщи. Нямаше никакво съмнение — затова Елинор ми беше казала как мога да съхраня спомените на Ноала. Защото беше заложила на варианта, че ще остана до нея да гледам как гори от началото до края, и няма да се намеся в това, което правеха. Каквото и да бе го.

И беше права. Исках Ноала. Господи, колко исках Ноала. Чувството, което изпитвах, караше увлечението ми по Ди да изглежда толкова глупаво и детско в сравнение. Но за да имам Ноала, трябваше да остана тук, докато и последната частица от нея изгореше сред пламъците. А тогава щеше да бъде прекалено късно за Ди.

Да спася Ноала или да спася света?

Защо изборът ми не прецакваше само мен, защо трябваше да съсипе и мен, и Ноала?

Най-ужасното беше, че последното нещо, което се заби в съзнанието ми, когато се обърнах към кладата, беше как Ноала сваля ръце от лицето си. Тъкмо навреме, за да види, че си тръгвам.

Джеймс

Във филмите героите винаги имат план. Знаят, че има вероятност да се случат ужасни неща, но освен това знаят къде отиват, имат големи пистолети с много куршуми и дори са начертали в главите си някаква безумна схема, включваща бойни изкуства и сложни повдигащи системи с макари. В истинския живот имаш само гадно чувство в стомаха, адреналинът ти се покачва и знаеш смътно, че ще попаднеш в много, много големи лайна. А вселената ти се смее и ти казва е, добре, давай да те видим, надувко.

Животът е гаден.

Дийна шии, който дойде при мен на кладата, гледаше в посока към „Бриджид хол“, така че се затичах натам. В главата ми започнаха да се появяват думи и молеха да ги изпиша по ръцете си — огън и предателство и върни се при нея — но ги изтласках встрани и се опитах да се съсредоточа върху дъха си, който раздираше гърлото ми, докато вдишвах студения нощен въздух.

Намерих Съливан до кладата, която беше издигната на паркинга до „Янси Хол“. На оранжевата светлина от огъня се виждаше как завързва някакви малки клонки с червена панделка. От пламъците към нас хвърчаха искри.