Читать «Балада» онлайн - страница 147

Адът е да осъзная, че ще отнеме много време Ноала да изгори напълно.

Ноала

Човек.

Човек.

Човек.

Моля те, моля те, нека да бъда човек.

Джеймс

Мина прекалено дълго време, преди да успея да проговоря, и за един ужасен миг си помислих, че съм забравил как да произнеса името й, въпреки че току-що й го бях казал. Преди колко време беше? Секунди? Минути? Часове?

— Amhran-Liath-na-Meine — казах аз. Тихо. В случай, че някой слушаше.

Ноала изпищя.

Мамка му.

Писъкът заглъхна, слаб и немощен, но аз продължавах да го чувам. А по-страшното беше, че продължавах да виждам лицето й в мига, в който изпищя. Мозъкът ми се връщаше към този образ отново и отново, наслагваше го върху очертанията на тъмната й фигура, гърчеща се и трепереща сред пламъците.

Свих ръце на гърдите си, кокалчетата на пръстите ми бяха побелели от силния натиск, и казах:

— Amhran-Liath-na-Meine.

Тя изпищя отново.

По цялото тяло ме побиха тръпки. Може би Елинор ме беше излъгала. Може би беше изопачила истината. Не знаех какво точно причиняват думите ми на Ноала, но се страхувах ужасно да произнеса името й за трети път.

— Гайдарю!

Стреснах се при звука на гласа. Първо не разбрах откъде идва, но после осъзнах, че зад мен има някого. Не можех да кажа колко далече беше. Някъде там, в гладния за смърт мрак.

— Гайдарю! Джеймс Морган!

Присвих очи към тъмнината, донякъде облекчен, че за секунда мога да извърна поглед от горящата Ноала.

— Гайдарю, ако обичаш Повелителката на детелините, ще дойдеш тук.

Стомахът ми се преобърна, а когато се вгледах по-внимателно, видях дийна шии да седи присвит на земята в мрака на около десетина метра от кладата. Кожата му беше зеленикава и на светлината от извиващите се пламъци приличаше на труп.

— Какво искаш?

— Нима леанан шии не ти е казала? Че тази вечер трябва да се погрижиш за Повелителката? — Той се изправи с изящно, бавно движение, което изглеждаше напълно нечовешко. — Те ще я убият и ще направят нов Господар на мъртвите от сърцето й, гайдарю. Той ще властва над нас и над мъртвите със силата на Повелителката. За нас това ще бъде позор. За теб и за всяко друго човешко същество ще бъде ад.

Погледнах през рамо към кладата. Все още виждах Ноала, тъмна фигура сред ненаситните пламъци, през които прозираха танцуващите от другата страна на огъня ученици.

— Защо да ти вярвам? — попитах го аз, но това, което исках да знам всъщност, беше защо трябва да изоставя Ноала сама на тази клада, когато й обещах да остана тук и да произнеса името й. А сега трябваше да започна отново — седем пъти без прекъсване, беше казала Елинор, и да гледам как изгаря от самото начало до края.

Дийна шии се усмихна лукаво, белите му зъби проблеснаха в мрака.

— Веднъж ти спасихме живота, не помниш ли, гайдарю? Когато тя ни помоли, ние те спасихме. Тя размени живота на Люк Дилън за твоя.

Сърцето ми спря да бие. Не можех да дишам.

— Не мисля, че разбираш, човеко. Те ще вземат нейните сили. Ще могат да ходят навсякъде, да правят всичко. И ще я убият за това. Мислех, че я обичаш.