Читать «Балада» онлайн - страница 145

— Има връзка с ритуала — настоя Ноала. — Нещо за свързването на мъртъвците с Тях.

— Да, ама няма как просто да се смесиш в компанията на мъртвите души и да се опиташ да ги подпиташ какво, по дяволите, ще стане — казах аз. Стомахът ми се преобърна, прилошаваше ми от мисълта, че Ноала ще изгори, прилошаваше ми и от мисълта за Ди някъде там с Тях, прилошаваше ми от предчувствието за всичко, което щях да загубя.

И тогава чух първите тонове от песента на Кернунос.

Пол примигна.

— Ето го, идва.

И не беше сам.

Ноала

Когато краят дойде, мрачен и гладен, ще бъда сама, моя любов. Когато краят дойде, черен и жаден, ще ти кажа сбогом, моя любов.

От „Златният език“: „Поемите на Стивън Касапина“

Първо чух плясъка на криле. Пърхащи, шепнещи и трептящи над главите ни, отлитащи надалече от светлината на кладите, обратно към надвисналата нощ. Присвих очи към мрака. Той се движеше, променяше се, дишаше като жив, а на места отразяваше лунната светлина, сякаш имаше повече от една луна.

Джеймс прошепна в ухото ми:

— И като си помисля, че мислех теб за страшна.

Не му отговорих; думите бяха заседнали в гърлото ми и не можеха да си пробият път нагоре. Песента на Господаря на мъртвите ги зовеше станете, надигнете се, последвайте ме; едни от ужасните му деца тичаха пред него, а други се влачеха зад гърба му. По-ужасяваща дори от тези нечестиви мъртъвци беше обаче сигурността, растяща като студен възел в стомаха ми, която осъзнавах съвсем ясно на фона на ярките пламъци в небето. Кладите бяха запалени. Мъртвите бяха излезли. Бях стиснала колене, за да не позволя на краката си да треперят. Нямах никакво време.

— Пол! — изкрещя Съливан някъде отблизо. — Пол, трябва да ми кажеш кой е в списъка тази вечер! Има ли някаква промяна? Ела тук! Бързо!

Пол, който сякаш бе замръзнал при първите звуци на песента на Кернунос, се пробуди за живот. Хвърли поглед към Джеймс и размести групичка от облечени в зелено танцьори (прекалено високи и гъвкави, за да са ученици), проправяйки си път към Съливан.

Краката вече не ме държаха, чувствах се замаяна. Мразех мисълта, че трябва да кажа на Джеймс, че е време. Щом го изговорех, щеше да стане реално.

— Изи — каза той и ме сграбчи под мишниците дори преди да осъзная, че съм започнала да падам. Положи ме много нежно на земята.

Аз съм пълна глупачка. Трябваше да отида по-рано. Бях една тъпа страхливка, нищо повече. Клепачите ми натежаваха; отпуснах главата си назад, за да погледна към Джеймс.

— Обичам, когато ме наричаш така.

Той притвори очи, сякаш думите ми му причиняваха болка.

— Не ставай сантиментален точно сега. Единственият начин да премина през всичко това е, ако си мисля за теб като за проклет задник, на когото трябва да дам да се разбере. Я се стегни — казах аз и той се изсмя фалшиво. — Помогни ми да стана.