Читать «Балада» онлайн - страница 140
Маги Стийвотър
Ноала
От „Златният език“: „Поемите на Стивън Касапина“
Джеймс бутна червената врата на „Бриджид Хол“ и отстъпи встрани, за да вляза вътре първа.
— Не — казах аз. — Първо дамите.
Той ми хвърли смразяващ поглед, което беше освежаваща промяна в сравнение с предишното му напрегнато изражение.
— Очарователно.
Но въпреки това влезе пред мен. Сгъваемите столове бяха разположени по същия начин като последния път, когато бяхме тук, и Джеймс мина по пътеката между тях с разперени ръце.
— Добре дошли, дами и господа — каза той; лицето му беше красиво осветено от леката светлина, влизаща през заскрежените прозорци зад гърба му. — Аз съм Иън Евърет Джохан Кембъл, трети и последни.
— Прожекторът те следи, докато вървиш по пътеката — прекъснах го аз, пристъпвайки след него.
— Надявам се, че ще задържа вниманието ви — продължи Джеймс. Престори се, че прави пауза и целува ръката на въображаемата дама, седяща на някое от външните места. — Трябва да ви кажа, че това, което ще видите тази вечер, е напълно истинско.
— Тичаш нагоре по стълбите — казах аз. — Музиката започва веднага щом стигнеш до първото стъпало.
Джеймс се затича по стъпалата, от слабата светлина на сцената косата му изглеждаше по-червена, отколкото беше в действителност. Когато стигна до средата, проговори отново:
— Може да не е изумително, нито пък шокиращо, може да не е скандално, но ще ви кажа без всякакво съмнение: то е истина. И за това… — направи пауза.
— Музиката спира — казах аз.
Джеймс затвори очи.
— … най-искрено съжалявам.
Присъединих се към него на сцената.
— Когато играете сцената, в която те извикват и казват какъв си в действителност, някой ще трябва да подаде музика, подходяща за репликата. Не забравяй този момент.
Последва мълчание — само секунда по-дълго, отколкото очаквах — и после Джеймс каза:
— Ти ще пуснеш музиката. — Паузата ми подсказа, че не беше сигурен в думите си. Не знаеше дали това ще бъде възможно след тази вечер. Нито пък аз.
Просто не бях сигурна, че съм създадена за щастлив край.
— Добре — казах след толкова дълбоко мълчание, че в него можеше да изпуснеш цял камион. — Да, разбира се. — Отново бях уморена. Бях доста сериозно отпаднала, сякаш ако този път заспях, повече нямаше да се събудя. Джеймс гледаше през прозореца към умореното следобедно слънце с присвити и далечни очи. Знаех, че усеща напрежението на настъпващия Хелоуин толкова силно, колкото и аз.
— Ще изсвириш ли моята песен? — попитах го аз.
— Ще ме накажеш ли, ако сбъркам?
Седна на пианото, без да дочака отговора ми. Стойката му не беше съвсем идеална като на истински пианист, но раменете му бяха отпуснати напред, а китките му имаха правилна позиция над клавишите.
— Просто се притеснявам, че не мога да го направя без теб.
— Лъжец — отвърнах аз. Но отидох до него и се наместих в скута му, както първия път. Ръцете му ме обгърнаха, докато присядах на ръба на пейката, тялото ми прие неговите очертания. Както преди, поставих дланите си върху неговите и ръцете ми прилепнаха плътно по тяхната линия. Гръбнакът ми се изви в същата форма като неговия. Този път обаче той притисна лице в косата ми и си пое дълбоко дъх; жест, който толкова неудържимо изразяваше желание, че не беше нужно да чета мислите му.
