Читать «Балада» онлайн - страница 142

Кампусът беше преобразен. От двора зад „Бриджид“ изглеждаше сякаш се вихреше гигантски купон. Имаше стотици облечени в черно тела, които се въртяха на фона на пробиващи слуха баси, които едва можех да издържа от мястото, където стояхме. Щом приближихме, осъзнах, че убийствените баси бяха от някаква модна попгрупа. Човек би помислил, че в музикално училище все ще сглобят някаква групичка — дори да е най-долнопробна — за жива музика, но между усилвателите подскачаше диджей. А това, което отдалече изглеждаше като секси, координиран танц, всъщност беше тротоар, препълнен с гърчещи се тийнейджъри със съмнителни неориентирани движения. Някои носеха маски, а други се бяха постарали да си направят истински костюми. В крайна сметка това беше просто сбирщина от музикални откачалки, които мърдаха непохватно телата си на лоша музика. Нещо, което отговаряше на очакванията ми за Хелоуин в „Торнкинг-Аш“.

— В моменти като този — Ноала направи пауза, докато минавахме край пълничък тип, носещ изкуствени гърди — се питам дали наистина чак толкова искам да съм човек.

Поведох я встрани от едно момиче, облечено в нещо, което се предполагаше да бъде секси котешки костюм.

— Аз също. Как се чувстваш?

— Ако ме попиташ още веднъж, ще те убия. Ето така се чувствам — отвърна Ноала нежно.

— Схванах, ясно. — Повдигнах се на пръсти и се огледах за някой, който можеше да ни бъде полезен. Или поне някой, когото познавах. Сякаш се бях разсеял само за няколко минути и внезапно населението на училището се беше умножило пет или дори десет пъти. Опитах се да звуча спокойно. — Съливан каза, че ще ни чака до статуята на малкия перверзник. Първо да намерим него, става ли?

— Нямам никаква представа. Откъде да знам?

— Защото си го правила и преди, нали? — предположих аз. Тя ми хвърли мрачен поглед. — Добре. Нека да намерим Съливан.

— Или Пол — каза Ноала бързо.

Чудех се какво беше казал Кернунос на Пол.

— Или Пол.

Проправихме си път през тълпата, плътна черна маса на фона на бледата оранжева светлина от огньовете. Все още миришех на „парфюма“ на Кернунос, но въпреки това можех да усетя някакъв странен мирис, който сякаш беше надвиснал над учениците. Нещо билково. Горчиво-сладко-земно. Напомняше ми за това лято и ме караше да се питам дали някои от лицата зад маските не бяха съвсем на хора.

Ноала изрази на глас моите мисли.

— На кого всъщност е този купон?

Беше ми ясно, че феите ще празнуват Хелоуин, но по някаква причина си мислех, че ще си останат сред своите хълмове.

— Съливан! — провикна се Ноала зад гърба ми.

И ето го него, мрачен и съсредоточен. Насочи се веднага към нас.

— Къде, по дяволите, бяхте? — попита грубо.

— Тъкмо ви търсехме. Намерихте ли Ди? — попитах аз.

— Не.

Ноала направи жест към танцьорите и попита иронично:

— Нещо забавно случва ли се тук?

— Да — каза Съливан. — Трябва да знаете само, че в момента училището е в известна степен окупирана територия и с напредването на нощта ще става все по-зле.