Читать «Балада» онлайн - страница 132

— Не, няма и следа от Голямата стъпка. Да продължим нататък, там, където го видях последния път.

— Не вдигай толкова шум — изсъска ми Ноала.

— Няма как да ходя по-тихо. Все тая, ти също говориш — това е много по-шумно от ходенето.

Тя ме плесна по ръката.

— Нищо не може да е по-шумно от твоето ходене точно сега.

— Освен твоя стържещ глас, скъпа моя — контрирах я аз. — Като на харпия, направо съдира слуха миии…

Спрях толкова рязко, че ръката на Ноала се изплъзна от моята и тя се препъна.

— Какво? — Тя застана до мен, като потъркваше разсеяно дланта си.

— Съжалявам — казах аз, без да го мисля. Погледнах надолу. — Тук има нещо.

В краката ми имаше някаква купчина. Не нещо, някой. Тялото беше така огънато, че очевидно не можеше да е на жив човек. За частица от секундата в ума ми се появи: Ди. Но после видях, че тялото е мъжко. Различих туника, тесни панталони и кожени висулки по ботушите. Или отклонил се доста от пътя си участник в някакво представление, или някой, който е имал вземане-даване с феите.

Ноала побутна с крак рамото и тялото се обърна по гръб.

— О, ужас, ще повърна — казах аз, за да предотвратя истинското повръщане.

Ноала въздъхна леко.

— Консортът на Елинор. Беше на танците миналата нощ.

— Кой мислиш, че го е убил?

Тя докосна с обувката си дръжката на ножа, все още стърчаща от гърдите му.

— Това е костен кинжал. Били са Те. Виждала съм Елинор да носи подобен нож. Когато за първи път се срещнахме, той ми каза, че ще стане крал. Крал на труповете, може би.

Бях в някакво странно шокирано-ужасено-омагьосано състояние. Досега не бях виждал истински мъртвец, освен по телевизията, а като за пръв път, примерът беше потресаващ. Зачудих се дали трябва да се обадя в полицията. Беше безгрижно от страна на феите да прободат някого и да го захвърлят да лежи така.

— Какво си направил, за да те убият, човеко? — попита Ноала мъртвеца.

Погледнах я. Думите й изглеждаха ужасно състрадателни, особено казани от нея. И тогава осъзнах, че песента на Рогатия звучи в главата ми, нямах представа от колко време е там.

— Ноала, песента. Той…

Тя ме сграбчи за ръката и ме дръпна на другата страна.

— Там!

И той беше там, огромните му рога наподобяваха формата на голите клони на дърветата зад него. Крачеше покрай нас, само на няколко метра разстояние. Никога не бях мислил, че ще трябва да го преследвам. Човек обикновено бяга от нещо толкова ужасяващо.

С Ноала се впуснахме след него, но не успявахме да го настигнем. Всъщност разстоянието помежду ни все повече се увеличаваше, необятно море от червено-златна трева. И после осъзнах, че той е започнал да тича — с бавните, грациозни подскоци на едро животно. Рогата се издигаха нагоре при всеки гигантски подскок.

Аз също се затичах, а чух, че и стъпките на Ноала станаха по-тежки и по-бързи. Господарят на мъртвите оставяше утъпкана пътека след себе си, но тревата отново се изправяше, преди да успеем да стигнем до нея. Студеният въздух раздираше гърлото ми и вече се канех да се откажа, когато изведнъж видях, че зад гърба му се развява дълъг черен плащ. Щом го различавах, значи бях близо.