Читать «Балада» онлайн - страница 133

Впуснах се в преследването така, сякаш животът ми зависеше от това. Протегнах се колкото можех по-напред и пръстите ми уловиха тъканта, груба и студена като самата смърт. С другата си ръка хванах Ноала. Почувствах как тя ме стисна секунда преди Рогатият да започне да ни тегли след себе си.

Не знаех дали тичам, или летя. Тревата ставаше все по-равна под нас, а слънцето изчезна зад хълмовете. Въздухът се заледи в устата и в носа ми и в мрака се виждаше само заскрежената пара от дъха ми. Над нас се появиха звездите, милиони и милиони, повече звезди, отколкото бях виждал някога, и чух как Ноала ахна, но не знаех дали от удоволствие или от страх. Може би и двете.

И продължавахме да тичаме. В небето преминаваха комети, вятърът ни удряше силно и хълмовете се скриха завинаги. Нощта стана по-дълбока и по-тъмна и внезапно пред нас се появи огромна черна река. Продължихме право към нея.

Умът ми казваше пусни се.

А може би беше Ноала.

Не знам защо увиснах върху плаща, който се вееше от раменете на Рогатия. Смъртта блестеше под нас, черна и пълна със звезди като небето над главите ни. Не бях виждал такова нещо. Никога. Може би бях зървал частица от него, онова мрачно обещание за края, на което понякога се натъкваме. Но никога не се бях хвърлял право напред, с широко отворени очи.

Някой се разсмя точно когато телата ни се сблъскаха с повърхността на реката.

Ноала

Никога не съм бил така тъжен, както при вида на твоята усмивка. Никога не съм бил така фалшив, както когато ти казваше истината. Никога не съм бил толкова мъртъв, както когато те видях жива. Никога не съм толкова самотен, както когато съм с теб.

От „Златният език“: „Поемите на Стивън Касапина“ Беше тъмно.

Не, не беше тъмно. Беше нищо. Ръката на Джеймс трябваше да е в моята, но не усещах нищо. Не чувствах суичъра на раменете си, нито дъха, излизащ от устата ми. Нито устата си.

Допрях ръка до устните си, за да си докажа, че са там, но те не бяха. Нямаше устни. Нямаше ръка. Само поглъщаща тъмнина — защото, естествено, аз нямах тяло, така че нямах и очи, за да видя каквото и да било.

Времето не съществуваше. Нищо не се простираше пред и зад мен, без начало и без край.

Аз самата бях спряла да съществувам.

Започнах да пищя, но без уста или звуци, които някой да чуе, това броеше ли се за писък?

След това разбрах, че имам ръка, защото някой я сграбчи. И уши, защото чух Джеймс да казва:

— Ноала! Защо не може да ме чуе?

Нещо упорито се втриваше в кожата ми, притискаше се в ръката ми, стигаше до устата ми. Сол, като вкуса на пържените картофки.

— Добре дошъл в своята смърт — каза друг глас, нисък, земен, естествен, тътнещ като гръмотевица изпод краката ни или някъде вътре в мен.

Очите ми се отвориха. Внезапно си дадох сметка за магията, която съпътства всяко тяхно движение: начинът, по който клепачите ми се склопяваха, извивката на долните и горните мигли, които се докосваха, когато мигах, лекотата, с която погледът ми се плъзгаше по лицето на Джеймс до мен. Около нас все още не съществуваше нищо, но Джеймс беше тук, с мен, с червената си блуза, която грееше като залез.