Читать «Знакът на Атина» онлайн - страница 7

— Считай ме за предупреден — каза й Пърси. — И ти ми липсваше.

Анабет стана и му помогна да се изправи на крака. Тя отчаяно искаше да го целуне отново, но успя да се въздържи.

Джейсън се прокашля.

— Ами, да… хубаво е да си отново у дома.

Той запозна Рейна с Пайпър, която изглеждаше леко разочарована от това, че не е могла да каже репликите си, след което й представи Лио, който се ухили и изпъна два пръста в знак за мир.

— А това е Анабет — завърши Джейсън, — обикновено не напада околните с джудо хватки.

— Сигурна ли си, че не си римлянка, Анабет — проблеснаха весело очите на Рейна, — или амазонка?

Анабет не знаеше дали това е комплимент, но протегна ръка.

— Нападам само гаджето си така — успокои я тя, — радвам се да се запознаем.

Рейна стисна здраво ръката й.

— Имаме много за обсъждане. Центуриони!

Няколко римляни пристъпиха напред. Явно те бяха старшите офицери. Двете деца, които Анабет бе видяла по-рано до Пърси, застанаха до него. Здравото азиатче беше на около петнайсет години и приличаше на голяма сладка панда. Момичето бе по-малко, може би на тринайсет, с кехлибарени очи, шоколадова кожа и дълга къдрава коса. Кавалерийският й шлем бе прибран под мишница.

По езика на тялото им Анабет позна, че двамата са силно привързани към Пърси. Бяха застанали до него като стражи, като бойни другари, които вече са преживели много с него.

Анабет се опита да потисне ревността си. Беше ли възможно Пърси и това момиче… не. Химията между трима им не беше такава. Анабет се бе учила цял живот да разчита хората по лицата и поведението им. Това бе важно умение за оцеляването й. Ако трябваше да гадае, щеше да предположи, че азиатчето е гадже на момичето, но сравнително отскоро.

Едно нещо обаче не й беше ясно. Момичето зяпаше ту Пайпър, ту Лио, сякаш познаваше единия от тях и споменът не беше приятен.

В същото време Рейна раздаваше заповеди:

— Кажи на легионерите да се успокоят. Дакота, предупреди духовете на кухнята, че ще има пиршество. Октавиан…

— Нима ще допуснеш натрапниците в лагера? — попита високото русо момче, което си проправи път напред с лакти. — Рейна, опасността от такова решение…

— Няма да ги водя в лагера, Октавиан — погледна го строго Рейна, — ще пируваме тук, на форума.

— Нима това е по-добре? — изръмжа Октавиан. Той, изглежда, бе единственият, който не признаваше Рейна за свой началник, макар че бе мършав, блед и по някаква причина от колана му висяха три плюшени мечета. — Нима искаш да почиваме в сянката на бойния им кораб?

— Те са наши гости — процеди Рейна. — Ще ги посрещнем, както подобава, и ще говорим с тях. Като авгур е редно да направиш благодарствена жертва към боговете, задето ни връщат Джейсън жив и здрав.

— Добра идея — намеси се Пърси, — върви да гориш мечетата си, Октавиан.

Рейна изглеждаше така, сякаш се мъчеше да не се усмихне.

— Това са заповедите ми. Вървете!

Офицерите се разпръснаха. Октавиан изгледа Пърси с поглед, в който се четеше сляпа омраза. След това погледна подозрително към Анабет и се отдалечи.