Читать «Знакът на Атина» онлайн - страница 6
Рик Риърдън
Рейна.
Джейсън я бе описал добре, но дори без неговото описание Анабет щеше да се сети, че тя е водачът им. Носеше се сред другите герои с такава увереност, че те се отдръпваха от пътя й и свеждаха глави.
Анабет прочете още нещо по лицето й от начина, по който бе стиснала зъби и вдигнала високо брадичка. Тя бе готова да отговори на всяко предизвикателство, но в същото време криеше в себе си надежда, страх и тревога, които не можеше да покаже пред останалите.
Анабет познаваше това изражение. Виждаше го всеки път, щом се погледнеше в огледалото. Двете момичета се прецениха с поглед. Приятелите на Анабет застанаха от двете й страни. Римляните промърмориха името на Джейсън, докато го зяпаха със страхопочитание.
Тогава някой изскочи от тълпата и за Анабет всичко друго изчезна.
Пърси й се усмихна с онази своя саркастична пакостлива усмивка, която години наред я бе влудявала, преди да й стане мила. Морскозелените му очи бяха все така красиви. Тъмната му коса бе паднала на една страна, сякаш бе дошъл от разходка на плажа. Изглеждаше дори по-добре, отколкото преди шест месеца. Беше по-висок, по-строен, по-мускулест и с тен.
Анабет бе твърде смаяна, за да мръдне. Чувстваше, че ако го приближи още малко, молекулите в тялото й ще избухнат. Падаше си тайно по него още от дванайсетгодишна. Миналото лято бе хлътнала здраво. Двамата бяха изкарали четири невероятни месеца заедно като щастлива двойка и след това той беше изчезнал.
По време на раздялата им нещо се бе случило с чувствата на Анабет. Станали бяха прекалено силни, сякаш тя бе изпаднала в абстиненция от липсата на животоспасяващо лекарство. Сега не знаеше кое е по-болезнено — да живее с тази ужасна липса или това, че е отново с него.
Рейна се изправи и с нежелание се обърна към Джейсън.
— Джейсън Грейс, моят някогашен колега… — Тя изрече думата „колега“ като нещо опасно. — Приветствам те с добре дошъл у дома. А това трябва да са приятелите ти.
Анабет нямаше намерение да го прави, но се спусна напред. Пърси тръгна към нея по същото време. Тълпата се напрегна.
Пърси я прегърна. Двамата се целунаха и за миг нищо друго нямаше значение. Астероид можеше да падне върху планетата и да заличи целия живот на Земята, но Анабет нямаше да забележи. Нямаше да й пука.
Пърси ухаеше на океански въздух. Устните му бяха солени.
Пърси се отдръпна от нея и я погледна в лицето.
— Богове, мислех, че повече никога…
Анабет го хвана за китката и го метна през рамо. Той се удари в каменния паваж. Римляните извикаха. Някои тръгнаха към тях, но Рейна извика:
— Спокойно! Не мърдайте!
Анабет опря коляно в гърдите на Пърси и го хвана за гърлото. Не й пукаше за мнението на римляните. Изпепеляващ гняв избухна в гърдите й — тумор от тревога и горчивина, който бе носила в себе си от миналата есен.
— Ако пак ме напуснеш някога — предупреди го, а очите й засмъдяха, — кълна се във всички богове, че…
Пърси — с цялото си нахалство — се разсмя. Неприятните емоции в Анабет се стопиха. Изчезнаха като спомен за лош сън.
