Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 5

Вълкът се строполи на земята.

Краката му потрепваха и вятърът разнесе тихо скимтене. Невъзможно – трябваше вече да е умрял, не тепърва да умира. Стрелата се заби в окото му почти до края, украсен с гъши пера.

Вълк или елф, няма значение. Не и с ясеновата стрела. И все пак ръцете ми трепереха, когато отупах снега от себе си и се приближих до животното, без да скъсявам прекалено много разстоянието помежду ни. От раните, които му нанесох, бликаше кръв и оцветяваше снега в алено.

Той задраска с лапа по земята. Дишането му се забави. Дали го болеше много, или скимтенето е опит да отблъсне смъртта? Не съм сигурна, че искам да знам.

Снегът валеше около нас. Взирах се във вълка, докато среб­ристочерните му като снежен обсидиан гърди спряха да се повдигат и спадат. Вълк. Определено вълк, въпреки размерите.

Тежестта в собствените ми гърди изчезна и дъхът ми излезе в облаче, когато въздъхнах дълбоко. Поне ясеновата стрела доказа, че е смъртоносна, без значение кого или какво уби.

Един бърз оглед на сърната ми показа, че мога да нося само едното животно и дори това ще е трудна работа. Но беше срамота да оставя вълка така.

Макар че загубих ценни минути – минути, в които някой хищник можеше да надуши кръвта, одрах вълка и почистих стрелите си колкото можах.

Поне си стоплих ръцете. После увих кървавата му кожа около разкъсаната шия на сърната, преди да я метна на раменете си. До колибата ни имаше няколко километра път и нямаше нужда да оставям кървава следа, която всеки звяр със зъби и нокти да надуши и да ме последва.

Изпъшках под тежестта на сърната, хванах я здраво за краката и хвърлих последен поглед на димящия труп на вълка. Единственото останало златисто око сега се взираше в снежното небе и за момент ми се прииска да изпитам разкаяние за убийството му.

Но гората е такава, а и беше зима.

2.

Докато изляза от гората, слънцето беше залязло, а коленете ми трепереха. Ръцете ми, вкочанени от стискането на сърната, отдавна бяха станали напълно безчувствени. Дори трупът на животното не можеше да ме опази от вледеняващия студ. Светът беше потънал в нюанси на тъмносиньото, нарушавани само от редки лъчи приглушена светлина, процеждаща се иззад спуснатите кепенци на порутената ни колиба. Сякаш се движех в жива картина – миг на покой, още по-красив заради бързината, с която тъмносиньото е превръщаше в пълен мрак.

Когато поех по пътеката към вкъщи, единственото, което ме караше да продължавам да движа краката си, беше зашеметяващият глад. Първият звук, който ме посрещна, бяха гласовете на сестрите ми. Нямаше нужда да различавам думите, за да се сетя, че си говореха за някой младеж или за панделките, които са видели в селото, когато е трябвало да секат дърва. Въпреки това се усмихнах.

Ритнах няколко пъти по каменната каса на вратата, за да изчистя снега от ботушите си. От сивите камъни се посипаха люспици лед и разкриха полуизтритата защитна резба около прага. Веднъж баща ми убеди един пътуващ шарлатанин да размени резбата, която трябваше да пази от елфи, срещу една от неговите собствени дърворезби. Нещата, които баща ни можеше да прави за нас, бяха толкова малко, че сърце не ми даде да му кажа, че от резбата няма никаква полза и без съмнение е измислена. Смъртните нямаха магия, нямаха нито силата, нито бързината на нисшите и Върховните елфи. Онзи човек твърдеше, че във вените му тече малко кръв от Върховни елфи и просто издяла няколко завъртулки, спирали и руни около вратата и прозорците, измърмори няколко безсмислени думи и продължи по пътя си.