Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 3

На по-малко от трийсет крачки стоеше дребна сърна, още неизпосталяла от студа, но достатъчно отчаяна в опита си да смъкне кората от едно дърво, без да подозира за опасността, която я дебне.

Една такава сърна ще изхрани семейството ми за седмица, а може и повече.

Устата ми се напълни със слюнка. Тиха като вятъра, който въздишаше из мъртвите листа, се прицелих в нея.

Тя дори не подозираше, че смъртта ù е само на метри от нея. Продължи да къса ивици кора и да дъвче бавно.

Мога да изсуша половината месо, а останалото да изядем веднага – задушено, пайове с месо... Мога да продам кожата ù или пък да направя дрехи от нея за някоя от нас. Трябваха ми нови ботуши, но пък Илейн се нуждаеше от ново наметало, а Неста имаше навика да пожелава всичко, което някой друг притежава.

Пръстите ми се разтрепериха. Толкова много храна... спасение. Поех си дълбоко дъх, за да се успокоя, и отново се прицелих.

Тогава зърнах в съседния гъсталак калини две златисти очи.

Гората притихна. Вятърът замря. Дори снежинките застинаха неподвижно.

Ние, смъртните, вече не се молехме на богове, но ако знаех забравените им имена, сега щях да се помоля. На всички тях. Скрит в гъсталака, вълкът пропълзя напред към нищо неподозиращата сърна.

Беше огромен, колкото пони. Устата ми пресъхна. Беше един от огромните вълци, за които ме предупреждаваха.

Никога досега не бях виждала толкова голям вълк. Въпреки размерите му, сърната нито чуваше, нито усещаше присъствието му. Ако идваше от Притиан, ако беше някакъв вид елфическо създание, опасността да бъда изядена е най-малкото ми притеснение. Ако вълкът е елф, трябва вече да съм побягнала.

И все пак... Може би ще направя услуга на света, на селото, на себе си, ако го убия и остана незабелязана. Не е трудно да пратя една стрела в окото му.

Но въпреки размерите си, вълкът изглеждаше като вълк, движеше се като вълк. Животно е, казах си. Просто животно.

Имах ловджийски нож и три стрели. Две от тях бяха обикновени – прости и ефективни, и за такъв огромен вълк ударът с някоя от тях сигурно ще е като ужилване от оса. Но третата ми стрела, най-дългата и тежката, купих от пътуващ търговец едно лято, когато имахме достатъчно медни монети за глезотии. Стрела, издялана от планински ясен, с железен връх.

Всички знаеха, че елфите мразят желязото, но само ясеновото дърво беше в състояние да отслаби безсмъртната им лечителска магия за достатъчно дълго време, че да може някой смъртен да нанесе фатален удар. Поне така се говореше. Единственото доказателство за ползата от ясена беше фак­тът, че много рядко се намираше. Виждала съм рисунки на такива дървета, но никога не съм ги виждала със собствените си очи, не и след като Върховните елфи ги изгориха преди много, много време. Бяха останали съвсем малко – дребни, хилави дръвчета, скрити от местните благородници зад високи стени. Седмици наред, след като купих стрелата, се чудих дали това прескъпо парче дърво не е загуба на пари и от три години тя лежеше в колчана ми.

Сега я извадих, без да се колебая, с пестеливи движения, за да не ме забележи чудовищният вълк.Стрелата беше дълга и достатъчно тежка, за да го нарани, а може би и да го убие, ако се прицеля добре.