Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 7

Оттогава не сме имали толкова спокойно лято.

– Фейра – долетя дълбокият глас на баща ми откъм камината. Тъмната му брада беше подстригана, а лицето чисто и гладко като тези на сестрите ми. – Голям късмет си имала днес, това е цяло пиршество.

Неста изсумтя от мястото си до него.

Не се изненадах. Всяка добра дума за някого – за мен, за Илейн, за някой от селяните, най-често предизвикваше пренебрежението ù. А всяка дума на баща ни обикновено предизвикваше и присмех от нейна страна.

Изправих гръб, макар че едва се държах на краката си, подпрях се на масата и изгледах Неста враждебно. От всички нас Неста най-тежко преживя загубата на богатството ни. Намрази баща ни от момента, в който избягахме от имението, след онзи ужасен ден, когато ни посети един от бащините ми кредитори, за да покаже точно колко е недоволен от загубата на инвестицията си.

Но поне Неста не ни пълнеше главите с безсмислици за това как ще си възвърнем богатството, за разлика от баща ни. Не, тя само харчеше всички пари, които не успеех да скрия от нея, и рядко си правеше труда да забелязва присъствието на сакатия ни баща. В някои дни ми беше трудно да реша коя от нас е най-нещастна и озлобена.

– Можем да изядем половината месо тази седмица – казах аз и хвърлих поглед към сърната. Тя заемаше цялата паянтова маса, която ни служеше за място за хранене, за работна маса и за кухня.

– Другата половина можем да изсушим – продължих, с ясното съзнание, че без значение колко мило ще го кажа, пак аз ще свърша повечето работа. – А утре ще отида до пазара, за да видя колко ще ми дадат за кожите.

Последното казах повече на себе си, отколкото на тях.

Сакатият крак на баща ми беше изпънат напред, възможно най-близо до огъня. Студът, дъждът и всяка промяна в температурата влошаваше състоянието на кошмарните, болезнени рани около коляното му. Бастунът му стоеше подпрян на стола му – понякога Неста нарочно оставяше бастуна там, където баща ни не можеше да го стигне.

Може да си намери работа, ако не се срамува толкова, казваше Неста винаги когато ù изсъсквах, че не бива да го прави. Тя го мразеше и заради раните му – за това, че не отвърна на онзи кредитор и неговите биячи, когато нахлуха в къщата ни и не спряха да чупят коляното му отново и отново. Тогава Неста и Илейн избягаха в спалнята и барикадираха вратата. Аз останах, плачех и ги умолявах да спрат, а баща ми пищеше, докато трошаха костите му. Изпуснах се в гащите, а после повърнах върху камъните пред камината. Едва тогава онези си тръгнаха. Никога повече не ги видяхме.

Огромна част от парите, които ни бяха останали, отидоха тогава за лечител. На баща ми му отне шест месеца да проходи отново и цяла година, преди да е в състояние да измине километър. Медните монети, които носеше, когато някой го съжалеше достатъчно, че да купи някоя от дърворезбите му, не стигаха, за да живеем. Преди пет години, когато парите окончателно свършиха и баща ми продължаваше да не може или да не иска да се движи, той не възрази на плановете ми да стана ловец.