Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 232

Остави вратите на трапезарията отворени, когато разговаряше с Люсиен за... за проклятието, нищо, че тогава не го разбирах. Говореше на всеослушание. Искал е да подслушвам.

Защото е искал да зная, да чуя, защото това знание... Превъртях наум всеки разговор, обръщах думите на всички страни като камъни. Убягваше ми част от проклятието, която не съм разбрала досега, за която никой не може да ми каже открито, но която Тамлин иска да зная...

Господарката ми не сключва неизгодни сделки.

Тя никога няма да убие онова, което желае най-силно, не и Тамлин, когото иска толкова силно, колкото го искам и аз. Щом иска да го убия, или знае, че няма да мога да го направя, или играе много, много опасна игра.

Разговор след разговор отекваше в паметта ми, докато не стигнах до думите на Люсиен и всичко замръзна. Тогава разбрах всичко.

Не можех да дишам, прехвърляйки отново и отново спомена, докато си припомнях разговора, който подслушах един ден. Люсиен и Тамлин бяха в трапезарията, вратите отворени така, че всеки да чуе какво си говорят – така че да чуя аз.

Люсиен се бе засмял. За елф с каменно сърце, твоето е доста меко напоследък.

Погледнах към Тамлин, после към гърдите му, когато от паметта ми изплува още един спомен. Аторът в градината, как се смее.

Макар да имаш сърце от камък, Тамлин – каза той, – изглежда, че е изпълнено със страх.

Амаранта никога няма да рискува да го убия. Защото знае, че не мога да го убия.

Не и ако сърцето му не може да бъде пронизано от острие. Не и ако сърцето му е превърнато в камък.

Вгледах се в лицето му, търсейки потвърждение на заключенията си. Открих единствено непокорство в очите му.

Може би бърках, може би това за каменното сърце е просто някаква елфическа метафора. Но когато прегръщах Тамлин... нито веднъж не усетих биенето на сърцето му. За много неща оставах сляпа до момента, в който истината ми е удряла шамар, но не и този път.

Ето как контролира и него, и магията му. Как контролира всички Велики господари – това е поводът, на който ги държи, точно както държи душата на Юриан, вързана за окото и костта.

Не вярвай на никого, така ми каза Алис. Но аз вярвах на Тамлин. Още повече вярвах на себе си. Вярвах, че съм чула правилно, вярвах, че Тамлин е по-умен от Амаранта, и вярвах, че всички жертви, които съм направила, не са били напразни.

В залата се възцари мълчание, но моето внимание бе погълнато от Тамлин. Осъзнаването на истината трябва да се е изписало на лицето ми, защото дишането му се ускори и той вдигна глава.

Направих крачка към него. После още една. Права бях. Нямаше друг начин.

Поех си дълбоко въздух и грабнах кинжала от възглавничката. Може да бъркам, да допускам болезнена, фатална грешка.

Но на устните на Тамлин изплува лека усмивка, когато застанах над него с кинжала в ръка.

Има Съдба, защото именно Съдбата се погрижи да се намирам на място, откъдето да подслушам разговора с Люсиен, защото Съдбата е прошепнала на Тамлин, че студеното, дръпнато момиче, което е довел в дома си, е избраната, която ще развали проклятието му. Затова Съдбата ми помогна да остана жива – за да стигна дотук, да види дали съм слушала внимателно.