Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 233

И ето го тук, моя Велик господар, моя любим, коленичил пред мен.

– Обичам те – казах аз и забих ножа в гърдите му.

44.

Тамлин извика, когато острието прониза плътта му и разсече костите. За един ужасяващ миг, когато кръвта му плисна по ръката ми, си помислих, че ясеновият кинжал ще излезе от гърба му.

Но тогава последва леко тупване и ръката ми се разтресе от парещ екот, когато кинжалът се удари в нещо по-твърдо от него. Тамлин залитна напред, пребледнял, и измъкна кинжала от гърдите си. Когато кръвта се оттече от полираното дърво, аз вдигнах ножа.

Върхът на острието беши смачкан, огънат.

Тамлин вкопчи ръка в гърдите си, запъхтян. Раната вече заздравяваше. Рисанд, застанал до подиума с троновете, се ухили от ухо до ухо. Амаранта се изправи.

Елфите зашумяха. Аз изпуснах ножа и той издрънча на червения мраморен под.

Убий я веднага, исках да извикам на Тамлин, но той не помръдна, покрил раната си с ръка, докато между пръстите му се процеждаше кръв. Прекалено бавно ставаше, раната му заздравяваше твърде бавно. Маската още беше на лицето му. Убий я веднага.

– Тя победи – каза някой от тълпата.

– Освободи ги – рече друг.

Но лицето на Амаранта пребледня, чертите ù се изкривиха и придобиха съвсем змийски вид.

– Ще ги освободя, когато намеря за добре. Фейра не каза точно кога трябва да ги освободя, а само, че трябва да го направя. Някога. Може би, когато умреш – завърши тя, обърната към мен, с усмивка, изпълнена с омраза. – Ти предположи, че когато се разбрахме за моментално освобождение след като отгатнеш гатанката, това важи и за изпитанията, нали? Глупаво човече.

Аз отстъпих назад, когато тя се спусна по стъпалата на подиума. Пръстите ù се извиха като ноктите на хищна птица – окото на Юриан се въртеше бясно в затвора си, зениците му се разширяваха и свиваха.

– Ти – изсъска тя. – Ти.

Зъбите ù лъснаха и се изостриха пред очите ми.

– Ще те убия.

Някой извика, но аз не можех да помръдна, не можех дори да се отместя от пътя ù, и тогава ме удари нещо като светкавица и аз рухнах на пода.

– Ще те накарам да си платиш за безочието – изръмжа Амаранта и от гърлото ми излетя писък, когато в тялото ми избухна болка, каквато не бях изпитвала никога досега.

Костите ми започнаха да се трошат, когато тялото ми се надигна и после се удари обратно в пода, заля ме вълна от агония.

– Признай, че не го обичаш наистина и ще те пощадя – промълви Амаранта и през замъгленото си зрение видях как пристъпва към мен. – Признай какъв страхлив, лъжлив, непостоянен човешки боклук си.

Нямаше да го кажа, нямаше да го кажа дори да ме размаже по пода.

Нещо ме разкъса отвътре и аз започнах да се мятам, обзета от болка, която и най-силните писъци не можеха да изразят изцяло.

– Фейра! – изрева някой. Не, не беше някой, а Рисанд.

Амаранта не спря.

– Мислиш, че го заслужаваш? Един Велик господар? Мис­лиш, че изобщо заслужаваш нещо, така ли, човече?