Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 230

– Поведи ме по пътя.

Не мога да вдигна кинжала, да направя крачката, която ме дели от жената пред мен. – Нека мина през портите. Нека усетя аромата в безсмъртната земя на меда и млякото.

Сълзите се ронеха по бузите ми и се стичаха към шията ми, попивайки в мръсната яка на туниката. Докато тя говореше, аз осъзнах, че тази безсмъртна земя завинаги е затворена за мен. Знаех, че Майката никога няма да прегърне мен. Спасявайки Тамлин, се обричах на вечно проклятие.

Не можех да го направя. Не можех да вдигна кинжала отново.

– Не се боя от зло – продължи да шепне тя, без да сваля поглед от лицето му – взираше се дълбоко в мен, в душата, която се разкъсва на парчета. – Няма да изпитам болка.

От устните ми се откъсна ридание.

– Съжалявам – простенах.

– Ще вляза във вечността – завърши тя, все така тихо.

Разплаках се, когато разбрах. Убий ме веднага – казваше тя. – Направи го бързо. Не ми причинявай болка. Убий ме веднага. Бронзовият ù поглед не трепваше, изпълнен с тъга. Това беше несравнимо по-лошо от молбите за пощада на младежа до нея.

Не можех да го направя.

Но тя задържа погледа ми – задържа го и кимна.

Когато вдигнах ясеновия кинжал, нещо в мен се прекърши окончателно, без надежда някога да се възстанови. Колкото и години да минеха, колкото и пъти да се опитах да нарисувам лицето ù, никога няма да бъда цяла отново.

Сега плачеха повече елфи – нейни роднини и приятели. Кинжалът натежа в ръката ми – ръката, обляна с кръвта на първия елф.

Ще е по-благородно да откажа, да умра, вместо да убивам невинни души. Но... но...

– Ще вляза във вечността – повтори тя, вдигнала глава. – Не се боя от зло – прошепна, само на мен. – Няма да изпитам болка.

Стиснах я за тънкото рамо и забих кинжала в сърцето ù.

Дъхът ù секна и кръвта заваля като дъжд по пода. Когато отново погледнах към лицето ù, очите бяха склопени. После тя падна напред и не помръдна.

Отидох някъде много далеч от себе си.

Елфите наоколо се размърдаха, запристъпваха от крак на крак, мнозина плачеха. Изпуснах кинжала и дрънченето на дърво върху мрамор отекна в ушите ми гръмовно. Защо Амаранта продължава да се усмихва, когато между мен и свободата стои само един елф? Хвърлих поглед на Рисанд, но неговото внимание беше изцяло погълнато от Амаранта.

Още един елф и всички ще бъдем свободни. Още само един замах с ръка.

А може би още един след това – още един замах, този път към собственото ми сърце.

Това ще ми донесе облекчение – облекчение сама да се лиша от живот, облекчение да умра, вместо да живея с това, което току-що извърших.

Третият прислужник ми поднесе последния кинжал и аз посегнах към него, когато пазачът до коленичилата фигура махна чувала от главата ù.

Ръцете ми паднаха, увиснаха безволно до тялото ми. Срещнах погледа на две зелени очи, изпъстрени с кехлибарени точици.

Всичко около мен започна да се руши с трясък, парче по парче. Всичко се разпадна на прах, докато се взирах в Тамлин.

Завъртях глава към трона до Амаранта, на който все така седеше моят Велик господар. Тя се засмя и щракна с пръсти. Тамлин до нея се превърна в Атора, ухилен злобно.