Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 229

– Недей – продължи да умолява младежът, когато вдигнах ножа. – Недей!

Поех си дъх на пресекулки, устните ми трепереха. Ако кажа „Съжалявам“, няма да е достатъчно. Така и не успях да го кажа на Андрас... а сега... сега...

– Моля те! – повтори той и очите му се обрамчиха в среб­ристо.

Някой в тълпата заплака. Отнемах това момче от някого, който сигурно го обича така, както аз обичам Тамлин.

Не бива да мисля за това, не мога да мисля за това кой е той или за цвета на очите му, или за каквото и да е друго. Върху лицето на Амаранта цъфтеше дива, триумфална усмивка. Убий елф, влюби се в елф, а после убий елф отново, за да съхраниш любовта си. Беше блестящо и жестоко и тя го знаеше.

Покрай трона се завихри мрак и Рисанд се появи, скръстил ръце. Сякаш се премести, за да вижда по-добре. Лицето му бе маска на скуката, но аз усетих гъделичкане в ръката. Направи го, казваше това гъделичкане.

– Недей – простена младежът пред мен. Започнах да клатя глава, не можех да го слушам. Трябваше да го направя веднага, преди той да ме убеди.

– Моля те! – гласът му се извиси до писък.

Звукът ме сепна и аз подскочих.

Ридаейки, забих кинжала в сърцето му.

Той изпищя и се замята в ръцете на пазачите, когато острието прониза плътта и костите му, толкова гладко и лесно, сякаш беше от метал, а не от ясеново дърво и кръвта – гореща и хлъзгава, обля ръката ми. Заплаках и издърпах обратно кинжала, чието плъзгане в костите опари ръката ми.

Очите му, изпълнени с изненада и омраза, не се отделиха от мен, докато падаше на земята, осъждайки ме на вечни мъки. Плачещият в тълпата избухна в силни ридания.

Окървавеният ми кинжал падна на мраморния под, а аз с олюляване отстъпих няколко крачки назад.

– Много добре – каза Амаранта, докато аз се взирах пред себе си, неспособна да мисля, да чувствам или да извикам.

Исках да изляза от тялото си. Да избягам от петното на онова, което току-що извърших. Да се отърва от кръвта по ръцете си, от лепкавата ù топлина между пръстите си.

– А сега следващият. О, недей да гледаш толкова нещастно, Фейра. Не ти ли е забавно?

Обърнах се към втората фигура, все още с чувал на главата. Жената. Елфът в черно до нея протегна към мен възглавничката с чистия кинжал, а пазачите, които държаха жената, свалиха чувала.

Лицето ù бе обикновено, косата златисто-кафява като моята. По закръглените ù бузи се търкаляха сълзи, а бронзовите ù на цвят очи проследиха окървавената ми ръка, докато взимах поредния кинжал. Чистотата на дървеното острие сякаш се подиграваше на кръвта по пръстите ми.

Исках да падна на колене и да я помоля за прошка, да ù кажа, че смъртта ù няма да е напразна. Исках, но в мен зееше такава дупка, че едва усещах ръцете си или разбитото на къс­чета сърце. Какво правя...

– Котелът ще ме запази – започна да шепне тя. Гласът ù беше прекрасен, като музика.

– Майката ще ме прегърне – продължи тя – думи на молитва, която чух веднъж, когато Тамлин изпращаше в последния му път елфа, умрял във фоайето на имението. Още една от жертвите на Амаранта.