Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 15

Усещах очите на обущаря и на шивача върху себе си, долавях престорената им липса на интерес, докато оглеждаха торбата ми. Хубаво, значи ще е един от онези дни.

Приближих се до жената наемник, чиято гъста, тъмна коса стигаше до брадичката ù. Загорялото ù лице изглеждаше като издялано от гранит, а черните ù очи се присвиха леко, щом ме зърна. Много интересни черни очи – не просто черни, а... в много нюанси на черното, с оттенъци кафяво, които проблясваха сред сенките. Отхвърлих тази безполезна част на съзнанието ми, инстинктите, които ме караха да мис­ля в цветове, светлини и форми, и изпънах рамене, докато тя ме оглеждаше и решаваше дали съм потенциална заплаха, или работодател. Оръжията ù – страховити, блестящи, ме накараха да преглътна мъчително. И да спра на безопасно разстояние.

– Не приемам заплащане в стока – заяви тя, с акцент, който никога досега не съм чувала. – Приемам само пари.

Неколцина минаващи наблизо селяни се правеха, че не се интересуват от разговора ни, особено когато казах:

– Значи тук няма да ти излезе късметът.

Жената изглеждаше огромна, дори и седнала.

– Какво искаш от мен, момиче?

Самата тя изглеждаше двайсет и пет – трийсетгодишна, но предполагам, че в очите ù изглеждах момиче с всичките си катове дрехи, изпосталяла от глад.

– Имам една вълча и една сърнешка кожа за продан. Помислих си, че може да те заинтересуват.

– Открадна ли ги?

– Не – казах, без да отделям очи от нейните. – Сама убих животните. Кълна се.

Тя отново ме огледа с тъмните си очи.

– Как.

Не прозвуча като въпрос, а като заповед. Звучеше като човек, общувал с хора, които не признават клетвата за свято нещо, нито пък думите за обвързващи. Човек, наказвал такива хора.

Затова ù разказах как съм убила сърната и вълка и когато свърших, тя протегна ръка към торбата ми.

– Дай да видя.

Извадих двете старателно сгънати кожи.

– Не си ме излъгала за размерите на оня вълк – измърмори тя. – Но не изглежда да е бил елф.

Тя огледа кожите с окото на познавач и прокара ръце и по двете им страни. После назова цената.

Аз премигнах веднъж... и устоях на порива да мигна още веднъж. Цената беше висока. Много висока.

Тя погледна някъде зад мен.

– Предполагам, че онези две момичета, които ни наблюдават от онзи край на площада, са ти сестри. Всичките сте с русоляви коси... и изглеждате гладни.

Наистина сестрите ми се опитваха да подслушват, без да ги забележим.

– Не ми трябва съжалението ти.

– Не, но ти трябват парите ми, а другите търговци цяла сутрин се скъпят. Всички изглеждат твърде отнесени заради онези тъпооки фанатици, които блеят из целия площад.

Тя посочи с глава към Децата на благословените, които още дрънкаха със звънчетата си и се изпречваха на пътя на всеки, който се опитва да мине покрай тях.

Жената наемник се усмихна леко, когато се обърнах към нея.