Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 6

Корделия само се усмихна.

— Ще се видим скоро, Оливър.

„И ето, че си тръгва. Винаги си тръгва, като всеки друг Воркосиган.“ Джоул поклати глава.

Изчака, докато не чу как скачващите скоби на совалката се разтварят, после си тръгна и той.

Воринис се изравни с него и попита:

— Вие бяхте ли там, сър, когато е донесла главата на Претендента?

— Тогава бях на осем, лейтенант. — Постара се да изтрие развеселената усмивка от лицето си: тя не подобаваше на адмиралския му имидж. — Отраснах в един от най-западните окръзи, където нямаше военен космодрум, следователно не представлявахме особен интерес за нито една от двете страни. Основният ми спомен за войната е как всички се стараят да се държат нормално, но възрастните са обзети от страх и си шепнат всякакви фантастични слухове. Лорд-регентът избягал с малолетния император, бетански шпиони му промили мозъка и всякакви други дивотии… Всички смятаха, че лорд Воркосиган е изпратил съпругата си на онази безумна мисия, но както разбрах по-късно, истината е била доста по-сложна. — И не беше негово право да я разказва, напомни си той. — Двамата често се срещаме по работа тук, на Сергияр, така че вероятно ще имаш шанс да я поразпиташ за военните ѝ приключения. — Макар че, като си помислиш, май не беше добра идея да излага невръстната Воринис, или който и да било друг впечатлителен млад офицер, на воркосиганската представа за инициативност. Разни метафори изникнаха в главата му, всичките сродни на тази да гасиш огън с газ.

Ухили се и зави към контролната зала, откъдето да проследи совалката на вицекралицата, докато успешното ѝ приземяване не бъде официално потвърдено.

Сергиярският следобед обливаше с щедра светлина ресторантската тераса с изглед към онова, което Корделия вече не би могла да нарече нито „лагер“, нито дори „село“, защото се беше превърнало в истински град дори според галактическите стандарти. Терасата буквално висеше над стръмен скален откос в хълма и създаваше приятната илюзия, че гледаш към залив от светлина. Когато сервитьорът, настанил я на резервираната ъглова маса, попита дали мадам би искала да спуснат поляризираната тента, Корделия отказа едносрично и му даде знак да я остави. Облегна се назад и вдигна лице към топлината, затвори очи и позволи на слънчевата милувка да я успокои. И се опита да не мисли колко време е минало откакто друга, много по-осезаема милувка, бе правила същото. „Следващия месец ще станат три години“ — обади се другата част на мозъка ѝ, която не знаеше почивка и не подлежеше на изключване.

Отвори очи и се огледа с надеждата да разсее мислите си. Двете най-близки до нейната маси бяха празни, както можеше да се очаква, ако не се броеше цивилният ѝ охранител от ИмпСи, който седеше на по-далечната, отпиваше от студения си чай и също като нея се оглеждаше. Ситуационно наблюдение, мда. Нейните над четирийсет години като поданик и слуга на Бараярската империя включваха твърде много ситуации; днес обаче беше склонна да се задоволи с режима „имам си хора за това“. Само дето този тип изглеждаше толкова млад… Корделия имаше чувството, че тя трябва да внимава за него и вместо него, майчински. Не биваше да дава израз на това чувство, разбира се, редно бе да щади достойнството на младока.