Читать «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)» онлайн - страница 327

29.

Първата му мисъл беше, че е изгубил твърде много кръв. Виеше му се свят и му се гадеше, докато се поклащаше несигурно на крака, втренчил поглед в гигантската клада, която поглъщаше останките на шестимата Рицари, заедно с берсеркера и дракското пясъчно убежище. В лицето го лъхна горещина, въздухът трептеше от почти нетърпимата жега, подхранвана вероятно от нагорещения пясък и онова, което се криеше в убежището. Сложи си шлема, за да се скрие от топлината, но продължи да гледа към белите огнени езици, които се издигаха нагоре в нощното небе.

Изтощен до смърт, Джек обърна гръб на кладата и се наведе над останките от скутера. Беше смазан до неузнаваемост и не ставаше дори за скрап, камо ли да го върне у дома. Джек втренчи в него хипнотизиран поглед.

„Остави на мен да те прибера.“

„Ще се наложи — отвърна Джек. — Защото аз нямам повече сили.“ Въздъхна уморено и се предаде на костюма.

В далечните, отдавна отминали времена на праисторическата Земя неговите предци бяха прибягвали в подобни случаи до лечебно пречистване, спиритическа разходка на душата, чиято цел бе да се открие истината и да се натрупат знания. Сега Сторм вървеше по този път, но душата му бе свързана с едно още по-древно чудовище.

Тръгнаха призори, заедно с началото на поредната пясъчна буря и само човек, облечен в боен костюм, можеше да се надява да стигне целта си.

Битианците се стичаха да гледат костюма на Всите светлини, който крачеше през земите им. Армиите им се бяха окопали здраво в лагерите, защитени, доколкото бе възможно от пясъчните бури. Първата от тях щеше да е най-жестока, после щеше да настъпи известно затишие, преди сезонът на бурите да се разрази с пълната си сила.

Но тази първа буря завари повечето от тях неподготвени, все още на открито, увлечени от борбата за вярата. Трябваше да изчакат бурята да утихне и едва тогава да се приберат по домовете и фермите си, по мелниците и дюкяните, където да се влеят отново в руслото на всекидневието, докато настъпят подходящи условия, за да воюват.

Но костюмът бе променил всичко. Сега вече Светците знаеха защо предсказанията им са били неверни. Богът на всички бе пожелал да останат в капана на пясъчната буря, за да могат да зърнат създанието, което крачи необезпокоявано през нея.

По-дръзките от тях излизаха, присвили очи срещу вятъра, и се опитваха да доближат съществото. Поднасяха му почитанията си, плодове и вода. Съществото спираше. Ако имаха късмет, дори си сваляше шлема и отпиваше от водата или хапваше от плодовете. А те втренчваха благоговейни погледи в лицето му и сетне се покланяха ниско, докато се отдалечи от тях.

Мнозина битианци никога досега не бяха виждали човек, нито бяха изпитвали желание да видят. Малцина от тях бяха зървали драки… нагли създания, крачещи из земите им, сякаш бяха тяхна собственост. Битианците не се съмняваха, че драките наистина разчитат някой ден да притежават тази страна. Единственото, което не знаеха, бе дали това ще стане преди или след Третата епоха.

И така, битианците направиха онова, което не бяха правили никога през целия си живот, а той бе доста дълъг. Те напуснаха лагерите и убежищата си и последваха създанието в сияещия костюм, за да видят къде ще ги отведе. Дошло бе време за пророчества.