Читать «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)» онлайн - страница 270

— Какво ново?

— Нищо — отвърна той и за пореден път прегледа мониторите. — След девет часа преминаваме в спирачен режим. Най-добре си сложи предпазните колани, след като застъпиш.

Амбър кимна. Светлината над мониторите беше приглушена, мостикът бе оборудван според представите на драките. Екраните хвърляха призрачно сияние върху лицето на Джек.

— Тежка нощ? — попита тя и се опря в него.

— Хм.

— Сега кой си от двамата?

— Винаги съм си аз. Само от време на време започвам да сънувам наяве. Сякаш някой спуска екран пред очите ми. Ако имам късмет — Джек се усмихна тъжно, — ще видя как мама приготвя сладкиши. Или ще се сбия с брат ми, или ще си пиша домашното. Но ако нямам… откривам, че съм заровен до шия в пясък…

— Мога ли да помогна с нещо?

Той си пое дълбоко дъх и Амбър се досети, че вдишва с наслада аромата й.

— Би могла, но ще накараме Роулинс да се почувства неудобно.

— Проблемът е, че сега съм „едно от момчетата“ и трябва да се държа подобаващо. А това означава да застъпя на вахта и нищо повече.

Джек се надигна.

— Съобщи ми, ако стане нещо интересно.

Амбър не отговори и той напусна мостика. За миг се зачуди дали ще успее да поспи. Когато се настани в креслото, установи, че е още топло от тялото му. Конструирано за дракски пилоти, то бе възголямо за нея. Вдигна ръка и избърса капчиците пот от челото си. Проклетият Вандовър. Не можеше да заспи, после пък едва се пробуждаше от кошмарите и трябваше да полага страшни усилия, за да не подскочи, когато до нея застане Джек. Как би могла да му каже какво се бе случило… и да разчита, че след това ще протяга ръка към нея. „Дете на мрака — помисли си тя. — Откъде изникна в мислите ми?“

Потрепери неволно и си наложи да съсредоточи вниманието си върху мониторите, докато корабът продължаваше да се носи през безкрайната пустош на космоса.

Роулинс беше на вахта, когато корабът напусна хиперпространството и премина в спирачен режим, известен като маневрата „да свиеш зад ъгъла“, и пак той бе на пост, когато на мониторите се показа Кларон. Викът му отекна из пустите коридори и събуди Амбър. Джек както винаги не спеше. Беше се надвесил над стария костюм и го проверяваше с инструмента. Той се надигна и Фантом го последва.

— Какво има, господарю?

— Предполагам, че сме стигнали Кларон. Роулинс ще ни изведе на орбита, докато търсим някакви следи от Колин.

Флексобрънките трепнаха. Дали Фантом не проявяваше нетърпение?

— Аз зная пътя — произнесе с басов глас Фантом.

— На мостика, сър! — провикна се Роулинс.

— Сигурен съм, че го знаеш — отвърна успокояващо Джек. — След малко се връщам. Всъщност, ако искаш, ела с мен. Но ако останеш, гледай да не счупиш нещо.

Все пак Джек се оказа неподготвен за гледката, която го посрещна на мостика. Роулинс бе прехвърлил образа на големия екран — и сега там в целия си блясък бе увиснала планетата, която някога бе напълно изпепелена. Мисълта, че поводът за това е бил самият той, бе достатъчна, за да преглътне мъчително заседналата в гърлото му буца.