Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 7

Внимателно пъхвам листа в куфара си и точно тогава откривам бележката, закотвена под празна бутилка шампанско. Чета:

Скъпа Кари,

Обади се приятелят ти Джордж. Опитах се да те събудя, но не успях. Оставям ти една двайсетачка. Ще ми я върнеш, когато можеш.

Саманта.

А под всичко това някакъв адрес. На апартамента, където трябваше да отида още вчера, но не отидох. Очевидно снощи в крайна сметка съм се обадила на Джордж.

Държа в ръка бележката и я оглеждам в търсене на някакви знаци. Почеркът на Саманта се оказва необичайно момичешки, сякаш онази част от мозъка й, която отговаря за писането, така и не е успяла да прескочи прага на седми клас. Неохотно обличам костюмчето от габардин, вдигам телефона и се обаждам на Джордж.

Десет минути по-късно куфарът ми вече подскача надолу по стъпалата. Отварям вратата на кооперацията и излизам на тротоара.

Стомахът ми изръмжава недоволно, припомняйки ми, че умирам от глад. И не само за храна, а за всичко — за шума, за вълнението, за невероятния прилив енергия, който пулсира под краката ми.

Спирам такси, отварям рязко вратата и хвърлям куфара си на задната седалка.

— Закъде? — изревава шофьорът.

— Източна Четирийсет и седма улица! — изревавам в отговор аз.

— Дадено! — кимва таксиджията и вкарва таксито в безкрайния поток от коли.

Попадаме на дупка и аз подскачам чак до тавана.

— Това е от онези мръсни шофьори от Ню Джърси! — мърмори таксиджията и възмутено размахва юмрук през прозореца. Аз автоматично следвам примера му. И едва тогава осъзнавам нещо много важно — сякаш цял живот съм живяла тук. Сякаш съм се пръкнала от главата на Зевс — човек без семейство, без корени, без минало.

Човек, който е напълно и изцяло нов.

И докато таксито лавира безразсъдно между останалите коли, аз изучавам физиономиите на минувачите. Тук е събрано човечеството във всичките му видове, форми и окраски и въпреки това аз съм убедена, че във всяко от тези лица съзирам някакво божествено сродство с мен, някаква връзка, надскачаща всички граници, като че ли всички сме свързани от тайното познание, че това е центърът на вселената.

А после притискам уплашено куфара към себе си.

Онова, което казах на Саманта, бе вярно — не искам да си тръгвам. А ето че сега разполагам само с шейсет дена, за да измисля как да остана.

* * *

Гледката на Джордж Картър ме връща рязко на земята. Той седи послушно на бара на кафенето на Четирийсет и седма улица и Седмо авеню, където се разбрахме да се срещнем, преди да се отправи за лятната си работа в редакцията на „Ню Йорк таймс“. По начина, по който е стиснал челюстта си, ми става ясно, че е бесен — пристигнах в Ню Йорк преди по-малко от двайсет и четири часа и ето че вече успях да се забъркам в неприятности. Дори не бях намерила квартирата, където би трябвало да остана. Потупвам го по рамото и той рязко се обръща. Изражението му притежава всички нюанси на гнева и облекчението. Едновременно.

— Какво стана? — провиква се старият ми приятел.

Оставям куфара си на пода и сядам на високия стол до него.