Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 9

— Чантата ти е в мен! — съобщава тържествено момичето.

— Какво? — Едва не изпускам слушалката.

— Е, по-полека, де! Открих я в кофата за боклук. Някой я е наклепал цялата с лак за нокти. Помислих си дали да не я оставя в боклука, обаче после си казах: „Какво бих желала най-силно, ако някога си изгубя чантата?“ Та затова се обаждам.

— Как ме открихте?

— По адресника ти. Беше си все така в чантата. Ако си я искаш, от десет нататък ще бъда пред „Сакс“ — казва непознатата. — Няма начин да не ме познаеш. Имам червена коса. Боядисах я в същото червено като консервите на „Кембъл“. В чест на Валери Соланас. — Замълчава. — „Манифестът на отрепките“? Анди Уорхол?

— О, да бе — промърморвам. Нямам абсолютно никаква представа какви ги приказва. Обаче за нищо на света няма да призная невежеството си. Освен това непознатото момиче ми звучи някак си… странно.

— Хубаво. Значи ще се видим пред „Сакс“ — казвам, но преди да съм успяла да я попитам за името, тя затваря.

Ура! Знаех си! През цялото време, откакто ми откраднаха чантата „Кари“, ме глождеше някакво предчувствие, че ще си я върна. Нещо като в онези книги за манипулиране на съзнанието — визуализирай онова, което искаш, и то ще ти се даде.

— Ъхъм!

Вдигам очи и погледът ми веднага попада върху грижливо изтърканото и порозовяло лице на моята хазяйка — Пеги Майърс. Натъпкана е в сив гумен костюм, който я кара да прилича на наденичка. А в комбинация със зачервеното си кръгло лице прилича повече на човечето на „Мишлен“.

— Този разговор изходящ ли беше? — повишава глас хазяйката.

— Не — отсичам леко обидена. — Обадиха ми се.

Въздишката й представлява перфектната комбинация от раздразнение и разочарование.

— Не преговорихме ли вече правилата?

Аз кимвам и отварям широко очи, преструвайки се на ужасно уплашена от нея.

— Всички телефонни разговори трябва да се провеждат в дневната! И никой разговор не трябва да трае повече от пет минути! Пет минути са напълно достатъчни, за да си кажеш всичко, което имаш за казване. И всички изходящи обаждания трябва да бъдат записвани своевременно в бележника, поставен до телефона!

Да бе, своевременно. Хубава дума.

— Някакви въпроси? — пита хазяйката.

— Не — поклащам глава.

— Аз отивам да потичам. А после имам няколко кастинга. Ако решиш да излезеш, не забравяй да си вземеш ключа!

— Непременно!

Тя спира, оглежда памучната ми пижама и се смръщва.

— Надявам се, че не смяташ отново да си лягаш?

— Не. Отивам до „Сакс“.

Пеги свива неодобрително устни, като че ли иска да каже, че само мързеливците ходят до „Сакс“. А после изрича:

— Между другото, обади се баща ти.

— Благодаря.

— И не забравяй, че всички извънградски обаждания се плащат допълнително! — размахва предупредително пръст и тръгва, поклащайки се като мумия. Та тя едва върви в този гумен костюм — как възнамерява да тича в него?

Познавам Пеги едва от двайсет и четири часа, но вече не се спогаждаме. Бихте могли да го наречете омраза от пръв поглед.

Когато вчера сутринта се появих размъкната и леко дезориентирана, първите й думи бяха: