Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 5

Нечия ръка се протяга и сграбчва моята. Саманта. Очите й блестят като диаманта на ръката й. Долната й устна е набраздена от капчици пот.

— Добре ли си? — пита тревожно. — Изчезна от погледа ми и много се притесних.

— Току-що се запознах с Кентън Джеймс — отговарям. — Помоли ме да му занеса питие.

— Няма да си тръгнеш, без да ми се обадиш, нали?

— Разбира се. И без това изобщо не ми се иска да си тръгвам оттук.

— Браво! — светва лицето й и тя се понася обратно към компанията си.

Атмосферата е наелектризирана до максимум. Музиката гърми. Навсякъде се гърчат тела. На кушетката мъж и жена се мляскат. На четири крака из стаята се носи жена със седло на гърба. Двама бармани получават в лицата обилни струи шампанско от гигантска жена, облечена в корсет. Аз грабвам бутилка водка и се изнасям с танцова стъпка към градината.

Както винаги правя на подобни партита. Сякаш съм част от тълпата.

Когато се връщам на мраморната маса, заварвам мястото си заето от млада жена, облечена от глава до пети в „Шанел“ Мъжът в английското сако имитира атака на слон, а Кентън Джеймс е нахлупил бомбето си до ушите. Приветства появата ми с нескрито задоволство.

— Път за алкохола! — провиква се той и ми прави местенце до себе си. А на останалите заявява: — Хора, да знаете, че някой ден това дете ще управлява този град!

Натъпквам се до него.

— Не е честно! — провиква се Бърнард. — Само да си пипнал гаджето ми!

— Аз не съм ничие гадже — съобщавам делово.

— Но скоро ще станеш, скъпа! Скоро ще станеш! — намигва ми съзаклятнически Кентън. — И тогава ще видиш за какво става въпрос!

И потупва ръката ми с пухкавата си лапичка.

Втора глава

Помощ!

Задушавам се! Давя се в тафта! Приклещена съм в някакъв ковчег. Да не би да съм… умряла?

Сядам и се изтръгвам от онова, което не ми дава да дишам. Вторачвам се в купчината черна коприна в скута си.

Роклята ми. Сигурно съм я съблякла по някое време през нощта и съм я метнала през главата си. Или някой друг ме е съблякъл? Оглеждам се. В дневната на Саманта цари полумрак. Призрачни жълтеникави лъчи се кръстосват във въздуха и осветяват последователно предметите в нейния живот — няколко снимки в рамки на страничната масичка, купчина списания на пода, редица свещи на перваза на прозореца.

Главата ми пулсира и постепенно в съзнанието ми изплува блед спомен за такси, натъпкано с хора. За лющеща се синя тапицерия и мръсни подложки. Крия се на пода в таксито въпреки протестите на шофьора, който непрекъснато повтаря: „Не може повече от четирима!“ Всъщност бяхме шестима, обаче Саманта упорито настояваше, че не сме. Истеричен смях. После изпълзяване по стълбите и още музика, и звън на телефони, и някакъв тип, натъкмен с гримовете на Саманта, и някъде по това време трябва да съм се строполила на дивана, отнасяйки се безметежно в царството на съня.

Насочвам се на пръсти към стаята на Саманта, като се старая да заобикалям отворените кашони. Саманта се изнася и в апартамента цари пълен хаос. Вратата на малката й стая зее широко отворена, леглото е неоправено, но празно, подът е покрит с обувки и различни дрехи, като че ли някой е пробвал всичко от гардероба й, след което не е имал търпението да го върне на мястото му. Отправям се към банята, лавирайки през гора от сутиени и бикини. Стъпвам във ваната и пускам душа.